Дж. Уорд - Ангелският дял

Колко красив изглеждаше в лененото сако и ризата с отворена яка. Слънчевите му очила бяха в малкия джоб на сакото, а косата му бе разрошена, което показваше, че е шофирал със свален гюрук. И миришеше на одеколона си. Ммм.

— Ти си истинска почивка за уморените ми очи — каза той с усмивка. — Ела при мен.

— Цялата съм потна.

— Не си.

Тя остави кърпата и се притисна до него.

— Наистина изглеждаш щастлив.

— Имам добри новини. Но и приключение за теб.

— Кажи ми какво е, кажи.

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен и Джеф на шпионска акция?

Лизи се засмя и отстъпи назад.

— Добре. Не е каквото очаквах, но какво пък, падам си по шпионирането.

Лейн свали сакото си и изчезна в дрешника. Когато се върна, носеше козирка за голф, бейзболна шапка на Университета на Кентъки и ушанка за ски.

— Ще избера това, което се крие зад врата номер две — каза тя, като посегна към бейзболната шапка.

Лейн сложи ужасния кошмар за ски върху главата си.

— Ще трябва да отидем с твоя пикап обаче.

— Няма проблем. Стига да не съм аз тази, която ще изглежда като Йети.

— Толкова ли е зле?

— Дори по-лошо.

Лейн сложи едната си ръка на кръста и вдигна другата във въздуха.

— Може би ще е по-добре да взема някоя от шапките на сестра ми за дербито.

— Чудесно, така почти никой няма да те забележи.

Тя влезе в дрешника и веднага се върна.

— Нали имаше и една шапка на „Орлите“?

— Да, но исках да помислиш, че съм сладък.

Лизи го прегърна и се притисна към него.

— Винаги мисля, че си сладък. И секси.

Ръцете му се плъзнаха към кръста й и той изръмжа неясно:

— Сеганеевремезатова. Неевремезатова.

— Какво?

Той я целуна силно, притискайки я към тялото си, без да изпуска шапките. После изруга и отстъпи назад.

— Джеф ни чака.

— Добре, хайде тогава! Да вървим.

Беше хубаво да се смее, да се почувства свободна, да го види поне веднъж щастлив, сякаш всички проблеми на света вече не тежат върху раменете му. И да, в момента бе сексуално неудовлетворен, но това също бе по свой начин ободряващо.

— И така, какво става? — попита тя, когато излязоха в коридора.

— Ами току-що се върнах от управлението на корпорацията и…

Докато стигнат във фоайето, тя вече го гледаше с отворена уста.

— Значи има напредък. И ти си председател на управителния съвет?

— Ти си сгодена за човек, който наистина работи. За пръв път в живота си.

Той вдигна длан за поздрав и тя силно удари своята длан в неговата.

— Обичах те дори когато беше само играч на покер.

— Техническият термин е „хазартна акула“. И да, разбирам, че не е работа, която носи високо заплащане — той вдигна пръст, — но ще изисква много време и усилия. Дори имам офис в центъра на града. Или тук. Някъде.

— А сега си и шпионин.

— Нула Нула Болдуин — старият му съквартирант ги чакаше до вратата. — Ето го Джеф, моя съучастник в престъплението. Или по-точно не престъпление, а данъчна отговорност.

Лизи прегърна Джеф за миг.

— И така, какво ще правим, момчета?

След няколко минути тримата седяха плътно един до друг на предната седалка на нейния пикап тойота и слизаха по хълма Ийстърли по алеята за персонала. Всички носеха шапки. Тя бе зад волана, Лейн бе притиснат по средата — на неудобното място между двете седалки, а главата му почти се удряше в тавана.

— Слез до долу и се скрий зад последния парник с лице към изхода — каза той. — И побързай, вече е пет без петнайсет.

— Кого чакаме?

— Ако съм прав, камериерката от горния етаж Тифании Тифании Тифании — обади се Джеф от другата страна на седалката.

— Какво? — Лизи се обърна изненадано към него. — Да не мислите, че краде тоалетна хартия?

— Истината е много по-лоша.

— Чакай, това е нейната кола! Зад нас.

Лизи кимна към огледалото за обратно виждане.

— Тръгва си рано — каза Лейн и изруга под нос. — Да й удържа ли петнайсет минути от заплатата?

— Като човек, запознат с финансовото ти положение, бих те посъветвал да го направиш — кимна Джеф.

Лизи поклати глава.

— Чакайте да се разберем. Правите всичко това, за да разберете дали работи до пет?

— Не спирай — каза Лейн. — Ще видим накъде ще завие.

— Имате ли някаква представа къде отива? — Лизи кимна към „Ривър Роуд“. — Чакай, знам какво да направя.

Тя зави надясно, като не бързаше да натиска педала на газта, което при допълнителните сто и осемдесет килограма в пикапа не беше просто стратегия.

Лизи тихо подсвирна.

— Чудесно, тръгна наляво. Дръжте се.