Дж. Уорд - Ангелският дял

— Реших, че може би има смисъл да дойда тук и да поговоря лично с Вас за това.

Роберт взе страниците и ги разгледа.

— Чия полица е това?

— На баща ми чрез „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Аз съм облагодетелстван заедно с брат ми и сестра ми.

— Съжалявам, но…

— Обратно на новинарските статии — прекъсна го Лейн, — ние вярваме, че баща ни може би е бил убит. Знам, че има клауза, която изключва изплащането на застраховката в случай на самоубийство на застрахования, но по моите разбирания и при условие че никой от облагодетелстваните не е…

— Много съжалявам, Лейн — Робърт затвори документите и сложи длан върху тях. — Тази полица бе анулирана преди шест месеца поради нередовно плащане на вноските. Опитвахме много пъти да се свържем с баща ти, но той не отговори на обажданията, нито писа в отговор на запитванията на „Мас Мючуъл“ оставиха нещата така — а това бе временна застраховка на висш служител в корпорацията. По нея нямаше натрупване на лихви.

Телефонът на Лейн иззвъня, а той си помисли, че седемдесет и пет милиона изчезват като дим.

— Бихме ли могли да направим още нещо за теб?

— Има ли някакви други застраховки? Може би лични? Открих тази само защото преглеждах файловете на компанията. Баща ми не говореше много за делата си.

Личните и професионалните.

— Имаше две лични. Едната беше временна застраховка живот, много по-малка от тази — Робърт отново сложи ръка върху документа. — Но той не я поднови, когато изтече преди няколко месеца.

„Разбира се — помисли Лейн, — защото биха го отхвърлили заради медицинския преглед и той го е знаел.“

— А другата? — попита той.

Роберт прочисти гърлото си.

— Ами в другата като получател на обезщетението беше посочено трето лице. И то се появи. Страхувам се, че не мога да ти кажа кое е лицето, нито да ти дам някаква информация за полицата, защото ти не си споменат в нея.

Телефонът на Лейн иззвъня отново и за част от секундата му се прииска да запрати проклетото нещо в редицата стъклени прозорци от другата страна на масата.

— Разбирам напълно — каза той, като взе документа, сгъна го и отново го сложи във вътрешния си джоб. — Благодаря за отделеното време.

— Наистина бих искал да ти помогна с нещо повече — Роберт се изправи. — Заклевам се, че се опитвах да накарам баща ти да предприеме нещо, но той просто отказваше. Макар да знаеше, че това ще бъде от полза за семейството му.

За пореден път.

О, татко, помисли Лейн. Ако не беше мъртъв …

Докато Лейн бе в града, за да провери как стои въпросът с полицата, опитвайки да събере малко пари, Джеф очакваше с надежда триумфалното му завръщане пред Ийстърли. Слънцето грееше в лицето му, а камъните на стъпалата под задника му топлеха като фурна. Вече започваше да мисли за достойнствата на слънцезащитния крем „Копертон“, когато чу двигателя на поршето в подножието на хълма. След малко Лейн спря колата пред къщата и слезе.

Джеф не си направи труда да попита. Разбра всичко от израза на лицето му.

— Значи нищо не излезе?

— Нищо.

— По дяволите — Джеф се изправи и изтупа дъното на панталона си. — Слушай, трябва да поговорим.

— Може ли да почакаш една минута?

Джеф кимна и Лейн каза:

— Чакай тук. Веднага се връщам.

Минута и половина по-късно Лейн излезе от къщата.

— Ела с мен.

— Това чук ли е? — попита Джеф, смръщил вежди.

— Да. И гвоздей.

— Ще поправяш ли нещо? Не се обиждай, но не си точно от най-сръчните. Аз го знам със сигурност. И аз не съм от тях, живели сме дълго заедно.

Лейн отиде до колата си и се наведе над вратата на пътника. Отвори жабката и…

— Чакай, това пистолет ли е? — настоятелно попита Джеф.

— Да. Наистина си наблюдателен. Хайде.

— Къде отиваме? И ще мога ли да се върна без чужда помощ, когато приключим?

Лейн тръгна през двора, но посоката, в която се отправи, не подсказваше накъде се е запътил. Освен ако не отиваше в гората. За да застреля стария си съквартирант.

— Лейн, попитах те нещо? — Джеф не получи отговор, но продължи да следва приятеля си. — Лейн.

— Разбира се, че ще можеш да се върнеш.

— Наистина не ми е необходимо да ме плашиш.

— Значи сме двама.

Лейн стигна гората и продължи да върви навътре сред кленовите и дъбовите дървета, а Джеф го следваше само защото искаше да разбере какво, по дяволите, е решил да прави.

След още петдесетина метра Лейн спря и се огледа.

— Тук е добре.