Дж. Уорд - Ангелският дял

— Работата е в това, че аз просто… трябва да ти го кажа. Мисълта, че някой, не ме интересува кой е мръсникът, те удря или те блъска или… о, господи, не мога да мисля какво друго…

Тя никога не го бе чувала да говори толкова отчаяно. Никога не бе виждала този самоуверен, влудяващ, винаги готов да противоречи мъж така сломен.

Самюел Ти прочисти гърлото си.

— Знам, че се омъжи за него, защото семейството ти няма пари и това те плаши. В края на краищата ти не знаеш как да бъдеш нещо друго, освен богата. Не си обучена да правиш каквото и да било. Едва завърши училище заради детето, което роди. Ти прелиташе от една драма към друга, все едно се издържаше с това. Така че, да, мисълта да разчиташ на себе си без предпазната мрежа на невероятното богатство, е наистина ужасяваща, дотолкова, че дори не го осъзнаваш.

Тя отвори уста.

После я затвори.

— Всъщност искам да кажа две неща. Първо, искам да знаеш, че струваш повече, отколкото си мислиш, и то не защото си Брадфорд. Без значение какво ще стане с парите ви, ти си силна, умна, способна жена, Джин, и досега си използвала тези качества по лош начин, глупав начин, защото истината е, че не си срещала истинско предизвикателство. Ти си воин без бойно поле, Джин. Борец без противник. И се нахвърляше срещу всичко и всички около себе си години наред, за да изразходваш тази енергия — гласът му стана непоносимо дрезгав. — Сега искам да бъдеш силна поради правилните причини. Искам сега да се грижиш за себе си. Да се пазиш. Има хора, които… Има хора, които те обичат. Които искат да ти помогнат. Но ти трябва да направиш първата стъпка.

Той замълча, а Джин усети, че очите й парят и се пълнят със сълзи, после гърлото я заболя от усилието да преглътне безшумно.

— Можеш да ми се обадиш — каза той дрезгаво. — По всяко време. Познавам те, но не направих нищо смислено за теб. Ние си пречим един на друг по всички възможни начини, но можеш да ми се обадиш. Денем и нощем. Където и да си, ще дойда да те взема. Няма да искам обяснения. Няма да ти крещя, нито ще те обиждам. Няма да те съдя и ако настояваш, няма да казвам на Лейн, нито на когото и да било.

Самюел Ти се отмести и извади телефона от джоба на панталона си.

— От сега нататък няма да изключвам телефона си, когато лягам да спя. Няма да те питам нищо, няма да искам обяснения, няма да има разговори нито преди, нито след това. Обади ми се, изпрати ми съобщение, само кажи името ми и ще дойда, където и да си, аз ще съм до теб. Разбра ли?

По бузата й се стече сълза, той я изтри и гласът му затрепери.

— Ти струваш повече, заслужаваш повече от това. Славното минало на семейството ти не заслужава да позволяваш, на който и да е мъж да те удря само защото се страхуваш, че няма да си нищо без парите. Ти си безценна, Джин, без значение какво има в банковата ти сметка.

Този път той бе този, който я прегърна и я притисна до гърдите си.

Равномерното биене на сърцето му под ухото й засили сълзите в очите й.

— Грижи се за себе си, Джин. Направи всичко необходимо, за да си в безопасност…

Той не спираше да повтаря тези думи, сякаш се надяваше, че така може да стигнат до нея.

Когато тя най-сетне се отдръпна, той извади кърпичката си и я притисна до бузите й. И докато той се взираше в нея с тъжни очи, тя откри колко й е трудно да повярва, че след всичко, което бяха преживели, той я подкрепя така.

От друга страна, може би точно всичко, преживяно от двамата, бе обяснението.

— Е, какво е второто нещо, което искаше да ми кажеш — каза тихо тя, загледана в краката си.

Той не отговори веднага, а тя го погледна и се отдръпна.

Очите му бяха станали студени, а тялото му сякаш се бе променило, макар че той изобщо не бе помръднал.

— Второто е… — Самюел Ти изруга и отпусна глава назад. — Не, мисля, че ще си го спестя. Няма да помогне точно сега.

Тя можеше да се досети какво е.

— И аз те обичам, Самюел.

— Само помисли колко силна си. Моля те, Джин.

След малко той хвана ръката й и обърна огромния диамант така, че да не се вижда. После вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— И не забравяй какво ти казах.

Той стана и отново й показа телефона си.

— Винаги ще бъде включен. Няма да питам нищо.

Той я погледна още веднъж, сложи ръце в джобовете си и се отдалечи — самотна фигура, окъпана в прасковената светлина на лампите.

След малко вече го нямаше.

Джин остана на пейката, където бяха седели заедно сякаш безкрайно дълго, нощният въздух стана толкова студен, че ръцете й настръхнаха.