Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Имахме доста трудни моменти — казва мисис Клер, спомняйки си за онова време. — Дай малко спирт на някое от ония кривокраки селски момчета и те почват да се държат като червенокожи — искат да скалпират всеки срещнат. То се знае, ние продавахме само леки напитки, силни никога не сме имали. Не бихме държали, дори и да беше разрешено. Моят съпруг Хомър Клер не ги одобряваше, аз също. Един ден Хомър Клер (той почина преди седем месеца и дванадесет дена, след петчасова операция в Орегон) ми каза: „Мирт, цял живот сме живели в ада, сега ще умрем в рая.“ На другия ден затворихме танцувалния салон. И никога не съм съжалявала за това. Е, отначало ми липсваше, че не съм вече нощна птица — музиката, веселието. Но сега, след като Хомър почина, просто съм благодарна, че работя тук във „Федералното здание“. Седнете малко. Ще ви почерпя чаша кафе.

И действително в онази неделна утрин мисис Клер току-що си беше наляла прясно смляно кафе, когато дойде майка Труит.

— Мирт — каза тя, но не можа да продължи, докато не пое дъх. — Мирт, две линейки отидоха у Клътърови.

Дъщеря й попита:

— Къде е пощата от експреса в 10:32?

— Бърза помощ… отидоха към Клътърови.

— Че какво от туй? Сигурно за Бони. Пак е получила пристъп. Къде е пощата от експреса в 10:32?

Майка Труит утихна: както обикновено Мирт знаеше какво да каже и се радваше, че последната дума е нейна. Но нещо й хрумна.

— Но, Мирт, ако е само Бони, защо ще отиват две коли?

Разумен въпрос, както мисис Клер, почитателка на логиката, макар да я тълкуваше особено, бе принудена да признае. Каза, че ще телефонира на мисис Хелм.

— Мейбъл ще знае — добави тя.

Разговорът с мисис Хелм трая няколко минути и беше много угнетителен за майка Труит, която не можеше да чуе нищо освен едносричните отговори на дъщеря си. И нещо по-лошо, когато дъщерята затвори телефона, тя не задоволи любопитството на старата жена, само спокойно изпи кафето си, отиде до бюрото и почна да слага клейма върху куп писма.

— Мирт — попита майка Труит, — за бога, какво каза Мейбъл?

— Не съм изненадана — отвърна мисис Клер. — Като си помислиш само как Хърб Клътър прекара целия си живот в бързане… втурва се тук, взема пощата си и няма минута време да каже едно обикновено „добро утро“ и „благодаря“. Как тичаше наоколо като муха без глава — записваше се в дружества, командваше всичко, заемаше служби, които може би и други хора искаха. И сега гледай, всичко е свършено за него. Няма повече да тича.

— Защо, Мирт? Защо няма да тича?

Мисис Клер повиши глас:

— Защото е мъртъв! Бони също. И Нанси. И момчето. Някой ги е застрелял.

— Мирт, не говори такива неща! Кой ги е застрелял?

Без да прекъсне работата си, мисис Клер отговори:

— Човекът от самолета. Оня, когото Хърб съди, че е катастрофирал в овощната му градина. Ако не е той, може да си ти! Или някой съсед. Всички съседи са гърмящи змии. Гадове, които само чакат удобен случай да тръшнат вратата под носа ти. Тъй е навсякъде по света. И ти знаеш, че е тъй!

— Не знам — каза майка Труит и си запуши ушите. — Не знам такова нещо.

— Гадове!

— Страх ме е, Мирт!

— От какво? Когато трябва да удари часът ти, той удря. И сълзите няма да те спасят. — Беше забелязала, че майка й пророни няколко. — Когато Хомър умря, аз изразходвах всичкия си страх и всичката си скръб. Ако има наоколо някой изтърван, който иска да ми пререже гърлото, пожелавам му успех! Каква е разликата? За вечността това няма значение. Не забравяй едно: ако една птичка пренася през океана песъчинка по песъчинка, когато пренесе всичкия пясък на другия бряг, това ще бъде само началото на вечността. Затова, изтрий си носа!

Мрачното съобщение, направено от черковни амвони, разпратено по телефонните жици, публикувано от Радио Гардън Сити („Трагедия, невероятна и неизказано потресаваща, порази четири души от семейството на Хърб Клътър късно събота вечер или рано днес. Смърт, брутална и без очевидна причина.“), накара обикновения гражданин да реагира по-скоро като майка Труит, отколкото като мисис Клер; изумление, граничещо с тревога, обикновена уплаха, която пред възможността за подобна участ се превърна в ужас.

Кафенето „Хартман“, в което има четири грубо сковани маси и малък бар, можеше да подслони само една малка част от уплашените клюкари, предимно мъже, които искаха да се събират там. Собственицата, мисис Бес Хартман, слаба, съвсем не глупава жена, с подстригана прошарена руса коса и умни властни зелени очи, е братовчедка на началника на пощата, мисис Клер. Прямотата на мисис Хартман беше равна на тази на мисис Клер, дори я надминаваше.