Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:

— Тя е мъртва! — и се хвърли в обятията му. — Вярно е, татко! Нанси е мъртва!

Сюзън се обърна към нея:

— Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа й. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги й тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Тони е всичко! — Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.

„Не можех нищо да разбера — каза по-късно в показанията си мистър Юълт. — Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най-напред да извикам бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана.“

Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в „Учителската“. Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. („Това е единственият начин да държим децата мирни.“) Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса — поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най-много се възхищава — Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.

„Понякога изминавам шестдесет мили на ден — каза той на един познат — и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях — разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук — дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране — Шърли е жена ми, — втурна се в стаята и каза:

— Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.

Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:

— О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива. Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна — но какво искаше да кажеш с това, разбрах по-късно.

Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че «у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно». Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт — закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той им разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си — часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалеч. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в «Том Сойер» работих с Нанси. Но и двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща… а дърветата, поляната пред къщата… всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: «Станало е някакво нещастие.» После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.

Беше ужасно. Това прекрасно момиче… никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете й. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете й бяха вързани на гърба, глезените й пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи. Шерифът попита: «Това ли е Нанси Клътър?» Не беше виждал детето преди. И аз казах: «Да. Да, това е Нанси.»