Трумэн Капоте - Хладнокръвно

«Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът — стол от трапезарията, който изглеждаше не на място тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън — видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно — с ръце отпред, сякаш се молеше — в едната си ръка държеше, стискаше кърпа… или може би парче лигнин? Въжето около китките й отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута — два пръстена, — това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата й имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът — въздушната вълна — бе отлепил лейкопласта. Очите й бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави — как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.

Естествено питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: „Да проверим долу.“

Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня — стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено — бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си — никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по-объркан човек), и добави: „Къде, по дяволите, може да е Хърб?“ Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. „Кой е?“ — викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: „Аз съм. Уендъл.“ Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: „Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа.“ — „Е — отвърна Уендъл, — долу има още един.“ Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска — не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан — ръце и крака, както майката — същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най-лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная — макар да бе застрелян право в лицето. Беше с отворена риза и сини дочени панталони. Бос, сякаш се е облякъл набързо, нахлузил е първото нещо, което му е паднало под ръка. Главата му бе подпряна с две възглавници, като че са били набутани под нея, за да стане по-лесен прицел. Тогава шерифът попита: „Накъде води това?“ Имаше предвид другата врата на сутерена. Той ни поведе към нея, но вътре беше пълен мрак. Мистър Юълт завъртя електрическия ключ. Беше стая с пещта за газовото отопление. Много беше топла. В тази област хората просто си правят газови пещи и черпят газ направо от земята. Не им струва нито цент. Затова всички къщи тук са много топли. Е, хвърлих един поглед към мистър Клътър и ми беше трудно да погледна втори път. Знаех, че само изстрел не може да причини изтичането на толкова много кръв. И излязох прав. Той действително беше застрелян по същия начин както Кениън — с пушката точно пред лицето му. Но вероятно е бил вече мъртъв, преди да го застрелят. Или умиращ. Защото и гърлото му бе прерязано. Беше облечен с пижама на райета — нищо друго. Устата му беше залепена с лейкопласт — омотан около главата му. Краката при глезените бяха вързани, но ръцете му не бяха, или по-скоро, той бе успял, един господ знае как, може би от ярост или от болка, да скъса въжето, с което са били вързани. Беше проснат пред пещта върху голяма кутия от дебел картон, която, изглежда, е била поставена там нарочно. Кутия от дюшек. Шерифът каза: „Погледни тук, Уендъл.“ Той сочеше един кървав отпечатък от обувки. Върху кутията. Отпечатък от половин мъжка подметка на ромбове с две дупки по средата като очи. Тогава някой от нас… мистър Юълт ли беше?… не мога да си спомня, посочи още нещо. Нещо, което не мога да излича от паметта си. Над главите ни имаше тръба от отоплението. Част от въжето, което убиецът е използвал, беше вързано на нея и висеше прерязано. Очевидно по някое време мистър Клътър е бил вързан там за ръцете и после са отрязали въжето. Но защо? За да го изтезават? Предполагам, че никога няма да узнаем. Никога няма да узнаем и кой го е направил, защо и какво се е случило в този дом през онази нощ.