Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Вратата на тоалетната още беше заключена. Той зачука по нея.

— За бога, Пери!

— След минута.

— Какво има? Болен ли си?

Пери стисна здраво ръба на умивалника и с мъка се изправи. Краката му трепереха. Болката в коленете го изпоти. Той изтри лицето си с тоалетна кърпа, отключи вратата и каза:

— Добре, хайде да вървим.

Спалнята на Нанси беше най-малката и най-индивидуалната стая в къщата — моминска и нагиздена като поличка на балерина. Стените, таванът и всичко останало, с изключение на скрина и на бюрото, бяха розови, сини или бели. Върху леглото, в бяло и розово, натрупано със сини възглавнички, се разполагаше едно голямо бяло-розово плюшено мече, което Боби беше спечелил на стрелбището по време на панаира. Над тоалетната масичка, обвита с бяла драперия, висеше табло от корк, боядисано розово. На него бяха закачени сухи гардении, останки от някакъв прастар корсаж, рецепти за готвене, изрязани от вестници, стари картички и снимки: на нейния племенник — бебето, на Сюзън Кидуел и на Боби Руп. Боби беше сниман в около дузина различни пози; да замахва при бейзбол, да подхвърля топка на баскетбол, да кара трактор, да гази по бански гащета в езерото Мак Кини (то беше всичко, на което се решаваше, защото не знаеше да плува). Имаше и снимки на двамата — Нанси и Боби. На нея най й се харесваше снимката, на която двамата седяха под шарена сянка по време на екскурзия и се гледаха с изражение, което, макар и сериозно, беше пълно със задоволство. На бюрото й бяха струпани други снимки на коне, на котки, вече мъртви, но незабравени, като „горкия Бубс“, който неотдавна бе умрял по много мистериозен начин. (Тя подозираше, че е отровен.)

Нанси винаги си лягаше последна. Както веднъж бе обяснила на своята приятелка и учителка по домакинство мисис Поли Стринджър, среднощните часове бяха „времето и да бъде егоистична и суетна“. Тогава се занимаваше с красотата си. Вземаше душ, почистваше и масажираше с крем лицето си, а в събота вечер си миеше косата. Тази вечер, след като я изсуши и изчетка, тя я върза с тънка памучна кърпа и подреди дрехите, които имаше намерение да облече сутринта, за да отиде на черква: найлонови чорапи, черни пантофки, червена рокля от кадифе — най-хубавата, която сама си бе ушила. Роклята, с която щяха да я погребат.

Преди да си каже молитвата, тя винаги записваше в дневника си няколко случки от деня. („Лятото дойде. Завинаги, надявам се. Сю дойде, яздихме Бейб долу край реката. Сю посвири там на флейта. Светулки.“) И от време на време изблици на чувства. („Обичам го много!“) Беше дневник, пригоден за петгодишно ползване. В четиригодишното му съществуване никога не беше пропуснала ден, в който да не отбележи нещо. Някои изключителни събития (сватбата на Евиана, раждането на племенника й) и преживявания (нейното първо „ истинско скарване с Боби“ — страница, замазана от сълзи) я бяха принудили да изпише и страници от дневника, определени за бъдещето. Годините бяха отбелязани с различни цветове мастило. 1956 беше зелена, 1957 червена, а 1958 бе бледолилава. Сега, за 1959 година, тя се бе спряла на царско синьо. Но както във всяка проява, тя и тук правеше опити с почерка си. Пишеше ту под ляв ъгъл, ту под десен, разлато или много сгъстено, закръгляше почерка си или го изтегляше нагоре, сякаш се питаше: „Това ли е Нанси? Или онова? Коя съм аз?“ (Веднъж мисис Ригз, учителката по английски, беше върнала съчинението й, на което бе написала следната забележка: „Много добре, но защо е написано с три различни почерка?“ — А Нанси бе отговорила: „Защото още не съм пораснала достатъчно, за да бъда оформена личност с оформен почерк.“) Все пак през последните няколко месеца беше напреднала и почеркът, с който бе писала последната вечер, показваше една зараждаща се зрелост: „Джолин К. дойде у нас, показах й как се прави черешов пай. Свирихме с Рокси. Боби дойде, гледахме телевизия. Отиде си в 11 ч.“.

„Това е! Това е! Това трябва да е! Ето училището, ето гаража, сега завиваме на юг.“ На Пери му се струваше, че Дик си мърмори някакви весели глупости. Оставиха шосето, преминаха бързо през запустелия Холкъм и прекосиха железопътната линия за Санта Фе. „Банката, това трябва да е банката, сега завиваме на запад. Виждаш ли дърветата? Това е то, това трябва да е!“ Фаровете осветиха една алея от китайски брястове. Пречупени и подгонени от вятъра степни бурени се носеха по нея. Дик загаси фаровете, забави и спря, докато очите им свикнат с осветената от луната нощ. След малко колата запълзя напред.