Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Ние живеем на три мили западно от Клътърови. Често отивах и се връщах пеш. Обаче през лятото работех винаги и миналата година събрах достатъчно пари да си купя кола — един форд, модел 55 година. В събота вечер отидох до тях с колата, бях там малко след седем. Не видях никого нито на шосето, нито по алеята, която води към къщата. Нямаше никой и около самата къща. Само старият Теди ме залая. Лампите светеха на долния етаж — във всекидневната и в кабинета на мистър Клътър. Вторият етаж беше тъмен и предположих, че мисис Клътър спи — ако е вкъщи. Никога не знаех кога е там и кога я няма и никога не питах. Но разбрах, че съм бил прав, защото по-късно вечерта Кениън искаше да се упражнява на корна, свиреше корна баритон в училищната духова музика, а Нанси му каза да не свири, защото ще събуди мисис Клътър. Когато отидох у тях, бяха привършили вечерята си. Нанси беше прибрала масата и бе сложила чиниите в машината за миене на съдове. Тримата — двете деца и мистър Клътър, бяха във всекидневната. Седяхме, както и друг път — Нанси и аз на кушетката, а мистър Клътър на своя люлеещ се стол. Той по-скоро четеше, отколкото гледаше телевизия. Бе взел една от книгите на Кениън „Ровър Бой“. По едно време отиде до кухнята и донесе две ябълки. Предложи едната на мен, но аз отказах. Той изяде и двете. Зъбите му бяха бели, казваше, че се дължи на ябълките. Нанси… Нанси беше с къси чорапки, домашни пантофки, сини дочени панталони и доколкото си спомням, зелен пуловер. На ръката имаше златен часовник и гривната, която й подарих за шестнадесетия й рожден ден през януари — с нейното име от едната страна и моето от другата. Също и пръстен, малък обикновен сребърен пръстен. Купи си го миналата година през лятото, когато ходи в Колорадо с Кидуелови. Не беше моят пръстен — нашият пръстен. Защото преди около две седмици тя нещо ми се разсърди и каза, че за известно време няма да носи нашия пръстен. Когато момичето ти постъпи тъй, то значи, че си подложен на изпитание. Искам да кажа, ние се карахме понякога, разбира се; всички, които „ходят постоянно“, се карат. Ето какво стана: аз отидох на сватбата на един приятел. На приема изпих една бутилка бира и Нанси се научила за това. Някое дрънкало й казало, че съм бил мъртво пиян. Тя стана камък, не ми казваше дори „здравей“ цяла седмица. Но напоследък се разбирахме чудесно и смятам, че беше готова да носи пак нашия пръстен.

Гледахме най-напред „Човекът и стихиите“ по канал 11. За някакви хора в Арктика. После видяхме един каубойски филм, след това шпионски — „Петте пръста“. „Майк Хамър“ се появи в 9:30. После новините. Но Кениън не харесваше нищо, най-вече защото не му давахме да избира програми от други канали. Критикуваше всичко и Нанси постоянно му казваше да млъкне. Те винаги се дразнеха един друг, но всъщност бяха много близки — по-близки от повечето братя и сестри. Предполагам, защото прекарваха много време двамата сами — мисис Клътър отсъстваше, а мистър Клътър често пътуваше до Вашингтон или някъде другаде. Нанси много обичаше Кениън, но мисля, че дори и тя не го разбираше съвсем. Той сякаш беше някъде далеч, никога не знаеш какво мисли, никога дори не си сигурен, че те гледа, защото беше малко разноглед. Някои казваха, че е гений, и може би с право. Той наистина много четеше. Но, както казах, тогава не го свърташе на едно място. Не искаше да гледа телевизия, искаше да свири на корна и когато Нанси не му разреши, спомням си, че мистър Клътър му каза защо не слезе в сутерена, където никой няма да го чува. Но той и на това не беше съгласен.

Веднъж телефонът иззвъня. Или пък беше два пъти? Не знам, не помня. Помня само, че когато звънна, мистър Клътър се обади от кабинета си. Вратата беше отворена — летящата врата между всекидневната и кабинета, — чух го да казва „Ван“ и разбрах, че говори с помощника си мистър Ван Влийт. Чух го да казва също, че има главоболие, но е почнало да му преминава. И добави, че ще види мистър Ван Влийт в понеделник, когато се върне… да, „Майк Хамър“ току-що беше свършил. Пет минути новини. После сведения за времето. Мистър Клътър винаги вдигаше глава, когато говореха за времето. Всъщност той и затова седеше край телевизора. Както и аз — единственото, което ме интересуваше, бяха спортните новини — те бяха след прогнозата за времето. Като свършиха, беше 10:30 и аз станах да си ходя. Нанси ме изпрати. Поговорихме малко и се условихме да отидем в неделя вечер на кино — на един филм, който момичетата очакваха с нетърпение, „Синята дочена рокля“. После тя изтича обратно вкъщи и аз потеглих с колата. Беше ясно като ден, луната беше много светла, беше студено и малко ветровито. Степните бурени шумяха. Това е, което видях. Само че сега, когато си спомням всичко, мисля, че някой трябва да е бил скрит там, може би между дърветата. Чакал е само да си отида.