Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона — обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси — Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на черква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата „Ривър Вали“, за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше „две пътувания до града и обратно“. Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко — колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, „ако нахълта направо“. Почна да чука, да натиска звънеца и най-после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре — два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата — кухненската, Нанси се върна при баща си.

— Може би спят — каза той.

— Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне черковната служба само за да спи?

— Хайде тогава. Да отидем в „учителската“. Сюзън сигурно знае какво се е случило.

„Учителската“ се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка й бяха успели да подсладят този хан и да създадат уютна атмосфера в апартамента си — три стаи на партера.

Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете й са необикновени — с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за черква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на черква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.

Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка й също. Тя каза:

— Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?

„Така смятах и аз — каза Сюзън в показанията си, дадени по-късно. — Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там — не исках… да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова… подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият фургон «койот» на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил… не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплашиха повече от всичко друго, бяха толкова силни, а навсякъде цареше такава тишина… Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла… Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен… и Нанси… и как избягах…“