Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Пътниците спряха за вечеря в един ресторант в „Грейт Бенд“. Пери, останал само с петнадесет долара, беше готов да се задоволи с газирано питие и един сандвич, но Дик каза не, имаха нужда „да си подложат добре“, не е важна цената, той ще плаща. Поръчаха си две пържоли „алангле“, печени и пържени картофи, пържен кромид, отделно макарони и качамак, варен боб и млада царевица, канелени кифлички, ябълков пай, сладолед и кафе. После отидоха в близкия магазин и като завършек си избраха пури. Оттам купиха и две дебели ролки лейкопласт.

Черният шевролет тръгна отново, бързо пресече полето и неусетно навлезе в по-студения, сух климат на високите житни равнини. Пери, замаян от многото ядене, затвори очи и се унесе в полусън. Събуди го гласът, който четеше новините по радиото в 11 часа. Той отвори прозореца и подаде лице навън, да се освежи от мразовития въздух. Дик му каза, че се намират в окръга Фини.

— Преди десет мили влязохме във Фини — каза той.

Колата се движеше с голяма скорост. Реклами, осветени от фаровете й, блясваха и летяха по пътя: „Вижте полярните мечки“, „Бъртис Мотърс“, „Най-големият безплатен плувен басейн в света“, „Мотел Уитландс“, и накрая, малко преди да се появят уличните светлини: „Здравей, страннико! Добре дошъл в Гардън Сити. Гостоприемно място.“

Минаха през северния край на града. В този почти среднощен час по улиците нямаше никого и нищо не беше отворено освен няколко самотни, силно осветени сервизни станции. Дик спря пред една от тях — „Филипс 66“ на Хърд. Едно момче се появи и попита:

— Да я пълня ли?

Дик кимна. Пери излезе от колата, отиде в станцията и се заключи в мъжката тоалетна. Краката го боляха — това се случваше често. Боляха го така, сякаш старата злополука беше станала преди пет минути. Той изтърси на дланта си три аспирина от едно шишенце, сдъвка ги бавно (вкусът му харесваше) и после пи вода от крана на чешмата. Седна на клозета, протегна краката си и почна да масажира схванатите си колене. Дик му беше казал, че почти са стигнали, „още само седем мили“. Отвори ципа на един от джобовете на якето си и извади книжна кесийка. В нея бяха скоро купените гумени ръкавици. Бяха тънки и лепкави. Докато ги слагаше, едната се скъса, не много, просто се пукна между пръстите, но това му се стори знамение. Някой натисна дръжката на вратата. Заудря я. Дик попита:

— Искаш ли бонбони? Тук има автомат за бонбони.

— Не.

— Добре ли си?

— Отлично.

— Не се бави цяла нощ.

Дик пусна десет цента в автомата, дръпна лоста и вдигна пакетче желирани бонбони. Дъвчейки, той се върна при колата, повъртя се край нея, като наблюдаваше усилията на младия механик да изтрие предното стъкло от канзаския прах и мръсотията от смазани насекоми. Механикът, чието име беше Джеймс Спор, се почувства неспокоен. Очите на Дик, неговото намусено изражение, странното и дълго седене на Пери в тоалетната го смущаваха. (На другия ден той каза на работодателя си: „Снощи тук имахме едни много съмнителни клиенти“ — но не помисли нито тогава, нито дълго след това да свърже посетителите с трагедията в Холкъм.)

Дик каза:

— Тук май няма много работа.

— Не — отвърна Джеймс Спор. — От два часа вие сте единствените, които спират. Откъде идвате?

— Канзас Сити.

— На лов ли тук?

— Не, просто минаваме. На път за Аризона. Намерили сме си работа там. По строежите. Да имаш представа колко мили е от тук до Тукумкари, Ню Мексико?

— Не, не зная. Три долара и шест цента. — Той взе парите от Дик, върна му и каза: — Ще ме извините ли, сър? Имам работа. Сменям калника на един камион.

Дик зачака. Изяде още няколко желирани бонбони, форсираше нетърпеливо мотора, натискаше клаксона. Възможно ли е погрешно да е преценил характера на Пери? Възможно ли е Пери, от всички хора на света, да страда от внезапни пристъпи на „мехурчета в кръвта“? Преди години, когато за пръв път се срещнаха, той бе помислил, че Пери е „добро момче“, макар и малко „заплеснат по себе си“, „сантиментален“, прекалено голям „мечтател“. Хареса му, но не сметна, че заслужава да се обработва, докато един ден Пери разправи за някакво убийство. Каза, че просто „за кеф“ убил един негър в Лас Вегас. Бил го до смърт с велосипедна верига. Тази случка издигна малкия Пери в очите му. Почна да се среща с него по-често и като Уили Джей, макар и по различни причини, постепенно дойде до заключение, че Пери притежава необикновени и ценни качества. В Лансинг се въртяха доста такива — които се хвалеха, че са убивали или че са готови да извършат убийство. Но Дик се убеди, че Пери беше рядкост, „роден убиец“ — съвършено нормален, но безсъвестен и способен да нанася със или без причина най-хладнокръвно смъртоносни удари. Теорията на Дик беше, че такава дарба под негово ръководство би могла да бъде изгодно експлоатирана. Стигнал до това заключение, той продължи да ухажва Пери, да го ласкае, да се преструва например, че вярва във всички глупости за заровени съкровища. Споделяше копнежите му за лентяйстване по южните морета и мечтите му за пристанищните градове. Нито едно от тези неща не привличаше Дик, който искаше „редовен живот“ със собствен бизнес, собствена къща, кон за езда, нова кола и „изобилие от руси пиленца“. Обаче беше много важно Пери да не заподозре това, поне докато със своята дарба му помогне да осъществи амбициите си. Но може би Дик си беше направил сметката погрешно, измамил се е. Ако е тъй, ако излезе, че Пери в края на краищата е само един „обикновен новак“, тогава „ресто сделката“, времето за планиране — месеци наред — беше изгубено напразно. Не оставаше нищо друго, освен да се обърне и да си тръгне. Това не трябваше да става! Дик се върна в станцията.