Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Както обикновено, Уили Джей разбра. Обезсърчен, но не разочарован, той упорито ухажваше душата на Пери до деня, в който нейният притежател бе предсрочно освободен. В навечерието на заминаването му Уили Джей му написа прощално писмо със следния заключителен параграф:

„Ти си човек с необикновена страст, гладен човек, който не е наясно къде е насочен апетитът му. Една дълбоко разстроена личност, бореща се да прожектира своята индивидуалност върху екрана на един скован конформизъм. Ти съществуващ в един полусвят, провесен между две суперструктури; едната самоизява, а другата самоунищожение. Силен си, но в силата ти има недостатък и ако не се научиш да го контролираш, той ще се окаже по-силен от силата ти и ще те победи. А недостатъкът? — Експлозивни емоционални реакции, несъответстващи на случая . Защо? Защо е този неуместен гняв при вида на други, които са щастливи или доволни, това нарастващо презрение към хората и желанието да им причиниш болка? Добре, смяташ ги за глупци, презираш ги за техните нравствени разбирания, тяхното щастие е източник на твоето разстройство и негодувание. Но това са страшни неприятели, които ти носиш вътре в себе си. Понякога те са разрушителни като куршуми. За щастие куршумът убива своята жертва, а тези бактерии, ако им се позволи да се развиват, не убиват човека, а оставят след себе си едно разкъсано и обезобразено същество. Вътре в това същество остава огън, но той се поддържа само ако му се хвърлят съчки от презрение и омраза. Такъв човек може да напредне, но не постига успех, защото е враг на себе си и това му пречи да се радва истински на постиженията си.“

Пери, поласкан, че е тема на тази проповед, я беше дал на Дик да я прочете. Дик, който имаше смътна представа за Уили Джей, нарече писмото „щуротии“ и добави „Съчки на презрение! Той е съчка!“ Разбира се, Пери беше очаквал такава реакция и тайно й се радваше, защото приятелството му с Дик, с когото се сближи едва през последните няколко месеца в Лансинг, бе възникнало като резултат и противовес на дълбокото му възхищение от помощника на пастора. Може би Дик беше повърхностен или дори, както Уили Джей твърдеше, „порочен самохвалко“. Но Дик беше много забавен, хитър, реалист, „прозираше нещата“, умът му не летеше в облаците, не беше наивен. Нещо повече, за разлика от Уили Джей той не критикуваше любовта на Пери към екзотиката. Готов беше да слуша, да се въодушевява, да споделя с него тези мечти за „гарантирано съкровище“, скрито в мексиканските морета и в бразилските джунгли.

След предсрочното освобождаване на Пери изминаха четири месеца — месеци, прекарани зад кормилото на един стар форд, купен през пет ръце за сто долара, и в друсане от Рино до Лас Вегас, от Белингъм, Вашингтон до Бул, Айдахо. И в Бул, където беше намерил временна работа като шофьор на камион, получи писмото на Дик.

„Приятелю П. Излязох през август. След като ти напусна, срещнах Едного, не го познаваш. Той ме насочи към нещо, което можем да свършим Прекрасно. Опечена работа, идеален удар…“

Дотогава Пери не бе смятал, че ще види пак Дик. Или Уили Джей. Но често мислеше и за двамата, особено за последния, който в спомените му бе израснал до три метра, един посивял мъдрец, бродещ постоянно из лабиринтите на съзнанието му. „Теб те привлича отрицателното — му бе казал веднъж Уили Джей в една от своите лекции. — Иска ти се да не даваш пукната пара за нищо, да съществуваш без отговорност, без вяра, без приятели, без човешка топлина.“

През време на самотните си и пълни с неудобства скитания Пери неведнъж премисляше това обвинение и реши, че е несправедливо. Той даваше пукната пара — но кой някога е давал за него? Баща му? Да, донякъде. Едно-две момичета, но това беше „дълга история“. Само Уили Джей. Само той го беше оценил истински; беше оценил възможностите му, бе разбрал, че Пери не е само недорасъл метис с прекалено развита мускулатура. Уили Джей го виждаше въпреки всичките си поучения, както сам Пери се виждаше: „изключителен“, „рядко артистична натура“. В Уили Джей суетността му бе намерила поддръжка, чувствителността му — закрила и изминалите четири месеца бяха направили тази висока оценка по-привлекателна от всяка мечта за заровено злато. Затова, когато получи поканата на Дик и съобрази, че предлаганата от Дик среща в Канзас приблизително съвпада с датата на излизането на Уили Джей от затвора, той разбра, че трябва да се върне в Канзас. Отиде до Лас Вегас, продаде разнебитената кола, опакова колекцията си от карти, стари писма, ръкописи и книги и си купи билет за автобуса по линията „Грейхаунд“ до Канзас Сити. Резултатът от пътуването остави пак на съдбата. Ако нещата „не можеха да се наредят с Уили Джей“, тогава можеше „да разгледа предложението на Дик“. Както излезе, изборът беше между Дик и нищо друго, защото, когато автобусът на Пери пристигна в Канзас Сити на 12 ноември вечерта, Уили Джей, когото той не можа да предупреди за пристигането си, беше вече напуснал града — само пет часа по-рано, от същата спирка, на която пристигна Пери. Това той научи от телефонния си разговор с мистър Пост, който още повече го обезкуражи, като отказа да съобщи къде точно ще отиде помощникът му. „Тръгна на Изток — каза пасторът, — към прекрасни възможности. Почтена работа и дом на добри хора, които искат да му помогнат.“ И Пери, затваряйки телефона, се почувства „замаян от яд и разочарование“.