Трумэн Капоте - Хладнокръвно

По външност Кениън не приличаше на родителите си; късо подстриганата му коса имаше цвят на лен, беше висок един и осемдесет и три, слаб, но много издръжлив — веднъж спаси две овци от виелица, като ги носи на ръце две мили, — жилав, як, но за съжаление с момчешка липса на мускулна координация. Този дефект, утежнен от необходимостта да носи очила, му пречеше да спортува активно — да играе баскетбол и бейзбол, които бяха главното занимание на неговите връстници — и затова имаше само един близък приятел — Боб Джонс, син на Тейлър Джонс, чиято ферма беше на една миля западно от Клътъровото стопанство. Момчетата от фермите в Канзас почват да карат кола от малки; Кениън беше единадесетгодишен, когато баща му разреши с парите, които беше спечелил от отглеждането на овци, да си купи една стара камионетка. Боб и Кениън наричаха камионетката „Фургон койот“. Недалеч от „Ривър Вали“ се намира една особена ивица земя, наречена „Пясъчни хълмове“, подобна на плаж без океан. Нощно време койотите се промъкват между дюните, събират се на глутници и вият. В лунни вечери момчетата се спущаха с камионетката към тях, подгонваха ги и се опитваха да ги изпреварят. Рядко успяваха, защото и най-слабият койот тича с петдесет мили в час, а бързината на камионетката беше тридесет и пет, но това беше необикновен и красив начин на забавление. Камионетката се плъзгаше по пясъка, бягащите койоти се очертаваха на лунната светлина — и както каза Боб — караха сърцето ти да препуска.

Еднакво интересно и по-доходно беше гоненето на диви зайци, което момчетата си устройваха. Кениън стреляше добре, а приятелят му по-добре от него. Понякога двамата успяваха да доставят до петдесет заека на „заешката“ фабрика в Гардън Сити, която плащаше по десет цента на глава, замразяваше животните и ги изпращаше в развъдниците за визони. Боб и Кениън държаха най-много на своите уикенди, на лова на патици нощем по реката; да скитат, да се увиват с одеяла, да се ослушват при изгрев за шум от крила, да вървят на пръсти към звука и тогава, най-сладкото от всичко, горделиво да домъкнат вкъщи дузина патици, провиснали на коланите им. Но напоследък отношенията между Кениън и неговия приятел се бяха променили. Не бяха се карали, не бяха скъсали, нищо особено не бе станало. Само че Боб, който беше вече шестнадесетгодишен, почна да „излиза с момиче“. Това означаваше, че Кениън, една година по-малък от него и все още юноша, не можеше да разчита на дружбата му. Боб му каза: „Когато станеш на моите години, ще се чувстваш другояче. И аз мислех като теб — момичета. И какво от това? Но после, когато почнеш да разговаряш с някое от тях, ще видиш, че е много приятно.“ Кениън се съмняваше. Не можеше да си представи, че някога ще пожелае да изгуби цял час с някакво момиче, час, който можеше да оползотвори с пушки, коне, сечива, машинария, та дори и с книга. Ако Боб не можеше да бъде с него, той предпочиташе да стои сам, защото по темперамент съвсем не беше син на мистър Клътър, а по-скоро дете на Бони, едно чувствително и затворено момче. Връстниците му го смятаха за „надут“, но не му се сърдеха. Казваха: „О, Кениън — той просто си живее в свой собствен свят.“

Той остави лака да съхне и излезе на двора да свърши друга работа. Искаше да почисти цветната леха на майка си — една обичана ивица земя от неподреден листак, който растеше под прозореца на спалнята й. Когато отиде там, видя, че един от работниците прекопава лехата. Беше Пол Хелм, мъжът на домашната им помощница.

— Видя ли оная кола? — попита мистър Хелм.

Кениън беше забелязал един сив буик пред вратата на бащиния си кабинет.

— Мислех, че знаеш кой е дошъл.

— Не, но може да е мистър Джонсън. Татко каза, че го очаква.

Мистър Хелм (покойният мистър Хелм — той умря от удар през март следващата година) беше сериозен човек над петдесет години, чиято сдържаност прикриваше една остро наблюдателна и любопитна натура. Той обичаше да знае какво става наоколо.

— Кой Джонсън?

— Застрахователният агент.

Мистър Хелм измърмори:

— Баща ти сигурно му брои купища пари. Тая кола стои тук вече три часа.

Вечерният хлад раздвижи въздуха, небето беше още синьо, но удължените сенки на високите хризантеми вече се очертаваха. Котката на Нанси си играеше между тях, хващаше с лапите си връвта, с която Кениън и старият човек връзваха растенията. Внезапно се появи Нанси. Яздеше бавно дебелия Бейб през полето. Бейб се връщаше от съботното си развлечение — баня в реката. Теди, кучето, ги придружаваше и тримата бяха мокри и светеха от чистота.