Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Ще настинеш — каза мистър Хелм.

Нанси се засмя; никога в живота си не беше боледувала. Като се смъкна от Бейб, тя седна на тревата в края на градината, хвана котката, размаха я във въздуха и целуна носа и мустаците й.

Кениън беше отвратен.

— Да целува животни в устата!

— И ти целуваше Скитър — напомни му Нанси.

— Скитър беше кон.

Красив червеникав жребец, който той бе отгледал от малко конче. Как прескачаше оградата, тоя Скитър!

— Преуморяваш коня — беше го предупредил баща му. — Някой ден ще го умориш.

Така и стана; като летеше по пътя с господаря си на гръб, сърцето му не издържа, той се спъна и падна мъртъв. Сега, година по-късно, Кениън все още тъгуваше за него. Баща му, който му съчувстваше, обеща да му даде най-хубавото конче от родените напролет.

— Кениън, мислиш ли, че Трейси ще може вече да говори, когато дойдат за празника? — попита Нанси. Трейси нямаше още годинка, беше неин племенник — синът на Евиана, сестрата, която тя чувстваше особено близка. (Кениън обичаше повече Бевърли.) — Такова удоволствие ще ми достави да го чуя да казва „леля Нанси“ или „вуйчо Кениън“. Няма ли да ти е драго да го чуеш да казва тъй? Не обичаш ли да си вуйчо? Кениън! О, боже, защо никога не ми отговаряш?

— Защото си глупачка — каза той и й подхвърли една увехнала далия, която тя пъхна в косата си.

Мистър Хелм прибра лопатата. Гаргите грачеха, слънцето щеше скоро да залезе, а той живееше далеч. Имаше половин миля път по алеята с китайски бряст, която сега се бе превърнала в тъмнозелен тунел. Той живееше на другия й край.

— Лека… — каза той и си тръгна. После се обърна и погледна назад.

— И това — даде показания той на другия ден — беше последния път, когато ги видях. Нанси отвеждаше стария Бейб към хамбара. Както казах, всичко си беше съвсем обикновено.

Черният шевролет пак беше спрял, този път пред една католическа болница в предградието на Емпория. Под постоянните нападки на Пери („Това е твоят недостатък. Смяташе, че има само един правилен начин — начинът на Дик.“) Дик беше отстъпил. Докато Пери чакаше в колата, той влезе в болницата да се опита да купи чифт черни чорапи от някоя калугерка. Този малко необичаен начин на снабдяване беше идея на Пери. Калугерките според него положително имат излишни чифтове. Обаче идеята имаше един недостатък; калугерките и всичко свързано с тях носеха нещастие, а Пери много уважаваше своите суеверия (някои други бяха числото петнадесет, червена коса, бели цветя, свещеници, пресичайки пътя му, змии в сънищата му). Но нямаше как. Изключително суеверните много често са и големи фаталисти. Такъв беше и случаят с Пери. Той беше тук и се беше впуснал в настоящата операция не защото искаше, а защото тъй беше отредила съдбата. Можеше да го докаже, но нямаше никакво намерение да прави това, и то най-малко на Дик. Доказателството щеше да го принуди да признае истинската скрита причина за завръщането му в Канзас, едно нарушение на условията за предсрочното му освобождаване от затвора. Причините, поради които бе решил да се върне, нямаха нищо общо с Диковия „голям удар“ или с Диковото писмо, което го викаше. Преди няколко седмици бе научил, че в четвъртък, на 12 ноември, един от предишните му другари от затвора щеше да бъде пуснат от Канзаския щатски затвор в Лансинг и „повече от всичко друго на света“ той искаше да се срещне с този човек, неговия „истински и единствен приятел“ — „блестящия“ Уили Джей.

През първите три години в затвора Пери беше наблюдавал Уили Джей отдалеч, с интерес и резервираност. Ако човек искаше да го смятат за корав екземпляр, интимност с Уили Джей изглеждаше неразумна. Той беше помощник на пастора в затвора — строен ирландец с преждевременно посивяла коса и сиви меланхолични очи. Теноровият му глас беше гордостта на затворническия хор. Дори Пери, който презираше всякаква проява на набожност, се почувства „разстроен“, когато чу Уили Джей да пее „Отче наш“. Химнът, изпят с такава вяра, го развълнува, накара го малко да се замисли върху основателността на своето презрение. Накрая, подтикван от леко религиозно любопитство, той направи опит да се сближи с Уили Джей и помощникът на пастора веднага се отзова. Помисли, че предугажда в това тяло с осакатени крака, в този замечтан поглед и в превзетия дрезгав глас „поет, нещо рядко, което заслужава спасение“. Амбицията „да върне това момче на бога“ го погълна. Когато веднъж Пери му показа една своя пастелна рисунка — голям и технически добре изпипан портрет на Исус, надеждите му, че ще успее, пораснаха. Пасторът в Лансинг, Джеймс Пост, толкова хареса рисунката, че я окачи в работната си стая, където тя виси и до днес; загладен и красив Спасител с пълните устни и тъжните очи на Уили Джей. Картината беше кулминацията в неуверените духовни търсения на Пери и парадоксално, тя сложи край на тези търсения. Той прецени своя Христос като „лицемерен опит да измами и заблуди“ Уили Джей, защото си оставаше така неубеден в съществуването на бога, както и преди. Все пак трябваше да признае това и да рискува да изгуби единствения си приятел, който „наистина го разбира“? (Худ, Джо, Джеси — блуждаещи пътници в един свят, където презимето рядко се казва — бяха неговите обикновени „другари“. Той не бе срещал човек като Уили Джей. Според Пери той стоеше в интелектуално отношение „високо над средното ниво — един много опитен психолог“. Как е възможно, не проумяваше Пери, такъв надарен човек да се озове в Лансинг? Отговорът, който той добре знаеше, но отхвърляше като „заобикаляне на по-дълбокия, човечния въпрос“, беше разбираем за по-обикновения ум. Помощникът на пастора, тогава на тридесет и осем години, беше крадец на дребно, който за един период от двадесет години беше излежавал присъди в пет различни щати.) Пери реши да поговори с него. Съжаляваше, но рай, ад, светии, божествена милост — тези неща не бяха за него и ако привързаността на Уили Джей се основаваше върху вероятността някой ден Пери да се присъедини към него в подножието на кръста, тогава той се е излъгал и тяхното приятелство е лъжливо, фалшификация като рисунката.