Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Ти си знаменита! Изобщо не се опитвай да се махаш от Холкъм! Ще те вържем, но няма да те пуснем — каза мистър Клътър. — Да, да, златни зъби… непременно! Ако бях аз, това щеше да ме зарадва.

Думите му доставиха голямо удоволствие на мисис Ашида, защото тя знаеше, че той не би одобрил намерението й, ако не мислеше наистина така — той беше джентълмен. Никога не беше го виждала да „постъпва като господар“, да се възползва от някакъв случай или да не удържи на обещанието си. Сега тя се опита да изкопчи едно обещание.

— Виж, Хърб, на банкета… никакви речи, а? Речи от мен. Ти… ти си друг. Можеш да говориш пред стотици хора. Пред хиляди и свободно да говориш. Умееш да убеждаваш! Просто от нищо не се страхуваш — каза тя, като си припомни едно общопризнато качество на мистър Клътър — абсолютната му самоувереност. Това качество го отличаваше от другите, но докато, от една страна, внушаваше уважение, от друга, малко възпираше добрите чувства на хората към него. — Не мога да си представя ти да се страхуваш. Каквото и да ти се случи, щом заговориш, ще намериш изход.

Около четири часа следобед черният шевролет стигна Емпория, щата Канзас — голям град и безопасно място, както решиха приятелите, за малко пазаруване. Паркираха в една странична улица, после поскитаха из града, докато открият един универсален магазин, доста пълен с купувачи, и това беше неговото преимущество.

Най-напред купиха чифт гумени ръкавици за Пери, който за разлика от Дик не беше се сетил да вземе със себе си някакви стари ръкавици.

После се спря пред щанда за дамски чорапи. След кратък двусмислен разговор Пери каза:

— Аз съм за !

Но Дик не беше.

— Ами окото ми? Много са светли, няма да го скрият.

— Госпожице — обърна се Пери към продавачката, — имате ли черни чорапи?

Когато тя отговори отрицателно, той предложи да потърсят в друг магазин.

— Черното е безопасно.

Но Дик беше решил: чорапи, независимо от цвета, бяха излишни, бяха пречка и излишен разход („Вече достатъчно пари съм вложил в тая операция.“) и в края на краищата никой, който ги види там, няма да остане жив, за да свидетелства.

— Никакви свидетели — напомни той за милионен път, както се стори на Пери. Дразнеше го начинът, по който Дик произнасяше тези две думи, сякаш те разрешаваха всички проблеми. Можеше да се намери свидетел, когото те да не видят, и да се отрича тази възможност, беше глупаво.

— И невъзможното се случва. Нещата могат да приемат неочакван обрат — каза Пери.

Но Дик, усмихвайки се самодоволно, момчешки, не бе съгласен.

— Не се паникьосвай. Нищо няма да се случи.

Не, естествено, не можеше да се случи, защото планът беше на Дик и от първия звук на стъпките до мъртвата тишина накрая беше замислен идеално.

След това отидоха на щанда за въжета. Пери разгледа стоката, опита я. Служил някога в търговската флота, той разбираше от въже и умееше да връзва възли. Избра бяло найлоново въже, здраво като тел и не по-дебело. Почнаха да разискват колко метра ще им бъдат необходими. Въпросът раздразни Дик, защото засягаше по-големи трудности, които той не можеше да предвиди въпреки претенциите си за съвършено разработен план, и не знаеше какво да отговори. Най-после каза:

— Дявол да го вземе, откъде да знам?

— Я по-добре си помисли.

Дик се замисли.

— Ами той… тя… момчето и момичето, може би и другите две момичета. Но събота е. Може да имат гости. Да речем, осем или дванадесет души. Единственото сигурно нещо е, че всеки от тях ще бъде ликвидиран.

— Май много са. За да си толкова сигурен…

— Нали това ти обещах, сладур? — много коси по стените.

Пери сви рамене.

— Тогава по-добре да купим цялото топче.

В топчето имаше деветдесет метра — достатъчно за дванадесет души.

Кениън беше направил сандъка сам; от махагон, подплатен с кедър. Бе намислил да го подари на Бевърли за сватбата й. Сега му слагаше последния пласт лак. Работеше в „занималнята“ — стая в сутерена, с циментов под. Тя се простираше по цялата дължина на къщата и беше почти изцяло мебелирана с дървени изделия негово производство (етажерки, маси, табуретки, маса за пинг-понг) и с ръкоделия, изработени от Нанси (кретонена покривка оживяваше една грохнала кушетка, завеси, възглавнички с бродирани надписи: „Щастлив ли си?“, „Не е необходимо да си луд, за да живееш тук, но помага.“). Кениън и Нанси с общи усилия се бяха опитали да премахнат неприветливостта на сутерена, като боядисаха стаята, и не съзнаваха, че не са успели. Всъщност те и двамата считаха своята занималня за успех и придобивка. За Нанси това беше място, където можеше да си приема „тайфата“, без да безпокои майка си, а Кениън можеше да бъде тук сам, имаше право да чука, да дялка и да се цапа със своите „изобретения“, най-новото беше дълбок електрически тиган. До занималнята беше стаята с пещта за газовото отопление. Там имаше маса с инструменти и с някои други негови недовършени работи — един усилвател, един стар грамофон с дръжка, който той поправяше.