Трумэн Капоте - Хладнокръвно

На втория етаж имаше четири спални. Нейната беше последната стая в дъното на един обширен празен хол, в който имаше само една бебешка люлка — за внука й, когато идваше на гости. Ако в хола се наредят походни легла, пресмяташе мисис Клътър, той би могъл да се използва за спално помещение и в къщата ще могат да се настанят двадесет души — гости за Деня на благодарността. Останалите ще трябва да бъдат настанени в мотели или у съседи. Събирането на този празник бе станало традиция за Клътъровия род и тази година Хърб бе определен за домакин. Трябваше да се направят много неща. Но всичко туй съвпадаше с приготовленията за сватбата на Бевърли и мисис Клътър просто не вярваше, че ще може да издържи. Необходими бяха инициативи, решения — неща, които винаги са й били неприятни, които я ужасяваха. Когато мъжът й заминеше, от нея очакваха да взема бързи решения във връзка с текущата работа във фермата. Това бе непоносимо, беше тормоз. Ами ако сбърка? Ако Хърб е недоволен? По-добре да се заключи в спалнята си, да се прави, че не чува, или да каже, както понякога казваше:

— Не мога! Не знам! Моля ви се!

Стаята, която така рядко напущаше, беше почти празна и ако леглото биваше оправено, случайният посетител би помислил, че е необитавана. В нея имаше само легло от дъб, скрин от орех, нощна масичка, завеси на прозорците и картина на Исус, вървящ по вълните. Сякаш като оставяше тази стая безлична, като не внасяше в нея нищо свое, а слагаше всичко в спалнята на съпруга си, тя смекчаваше обидата, че не я дели с него. Единственото употребявано чекмедже в скрина съдържаше бурканче ментолов мехлем, лигнин, електрическа възглавничка, няколко бели нощници и къси бели памучни чорапки. Винаги обуваше такива чорапки, преди да си легне, защото вечно й беше студено. По същата причина никога не отваряше прозорците. По̀ миналата година, през един адски горещ августовски неделен ден, когато беше се прибрала в стаята си, се случи неприятен инцидент. Същия ден бяха поканили няколко приятели във фермата да си наберат черници. Между тях беше и мисис Кидуел, майката на Сюзън. Както повечето хора, които често биваха канени у Клътърови, мисис Кидуел прие отсъствието на домакинята без коментари и предположи, както обикновено, че тя или е „неразположена“, или е „заминала“ за Уичита. Във всеки случай мисис Кидуел отказа да отиде в овощната градина. Беше гражданка и лесно се уморяваше. Пожела да остане. По-късно, докато чакаше завръщането на берачите на черници, тя чу сърцераздирателен, безутешен плач. „Бони?“ — викна тя и изтича нагоре по стълбите, през хола, към стаята на Бони. Когато отвори вратата, стори и й се, че горещият спарен въздух се залепва като мръсна ръка върху устата й. Тя побърза да отвори прозорец.

— Недей! — викна Бони. — Студено ми е! Замръзвам! Боже, боже, боже! — Тя разпери ръце. — Моля ти се, боже, не давай на никого да ме види в това състояние! — Мисис Кидуел седна на леглото и я прегърна. — Уилма — каза Бони, — слушах ви. Смеете се, забавлявате се. А аз пропущам всичко. Най-хубавите си години, децата си — всичко. Още малко и Кениън ще порасне — ще стане мъж. И как ще си спомня за мен, Уилма? Като за някакъв призрак!

Сега, в този последен ден от живота си, мисис Клътър закачи в дрешника басмената си домашна рокля, с която бе облечена, сложи дълга бяла нощница и обу чисти бели чорапки. После, преди да си легне, смени обикновените си очила с очила за четене. Получаваше няколко периодични списания („Лейдис хоум джърнъл“, „Мак Колс“, „Рийдърс дайджест“, едно двуседмично списание за методистки семейства), но нито едно от тях не беше на нощната й масичка. Там имаше само една Библия. Лента от твърда коприна, на която имаше бродиран следният текст: „Внимавайте, бдете и се молете, защото не знаете кога ще настъпи денят“ — беше поставено между страниците на Библията.

Двамата млади хора почти нямаха допирни точки, но не го съзнаваха, защото в някои отношения си приличаха. И двамата бяха гнусливи, много чистоплътни и обръщаха особено внимание на чистотата на ноктите си. Изцапани от работата си сутринта, те се миха почти цял час в клозетите на работилницата. Дик, гол, по гащета, не беше съвсем същият като Дик облечен. С дрехи той изглеждаше незначителен, пепеляворус младеж, със среден ръст, слаб, с малко хлътнали гърди, но когато останеше по гащета, картината ставаше съвсем друга. Личеше, че е атлет, с телосложение на борец от полусредна категория. На дясната му ръка имаше татуирана синя ухилена котка; на едното му рамо цъфтеше синя роза. Други татуировки, измислени и направени от него, украсяваха ръцете и тялото му: главата на дракон, захапал човешки череп, гърдести голи жени, дявол, размахал вила, думата мир , придружена с кръст, около него груби линии излъчваха нимфообразно сияние, две сантиментални измислици — едната букет цветя, посветен на мама — татко , а другата сърце, което величаеше връзката между Дик и Каръл, момичето, за което се ожени, когато беше деветнадесетгодишен, и с което се раздели шест години по-късно, за да „спаси честта“ на друга млада дама, майката на най-малкото му дете. („Имам три момчета, за които непременно ще се грижа — писа той, когато подаваше молба за предсрочно освобождаване от затвора. — Бившата ми жена се омъжи повторно, аз също съм женен втори път, но не искам да имам нищо общо с втората си жена.“)