Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Но нито фигурата на Дик, нито мастилената картинна галерия, която я украсяваше, правеха такова поразително впечатление, както лицето му. То сякаш бе сглобено от несиметрични части — сякаш главата му е била разполовена като ябълка, после съединена, но не съвсем точно. Нещо подобно действително се беше случило. Неправилно наместените черти бяха резултат от автомобилна злополука през 1950 г., от която неговото тясно дълго лице остана леко разкривено — лявата страна малко по-ниска от дясната. Устните бяха леко зигзагообразни, носът крив, а очите бяха не само на различно равнище, но и с различна големина — лявото око беше криво по форма, със злобен синкав кривоглед поглед, който, макар и неволно получен, все пак сякаш предупреждаваше за горчивата утайка в дъното на душата на притежателя му. Но Пери му беше казал: „Окото няма значение. Защото имаш прекрасна усмивка. Една от тези усмивки, които винаги вършат работа.“ Действително усмивката опъваше мускулите и наместваше лицето в правилните му пропорции. Тогава се виждаше почти приятна физиономия — „добро момче“, американски тип, с поизраснала, ниско остригана коса, достатъчно нормален, но не особено интелигентен. (Всъщност беше много интелигентен. На изпита „Ай Кю“ 6, проведен в затвора, той получи сто и тридесет точки, а човек със средни умствени способности, бил той затворник или не, получава от деветдесет до сто и десет точки.)

И Пери беше раняван при катастрофа с мотоциклет, но неговите повреди бяха много по-сериозни от Диковите. Беше прекарал половин година в една държавна болница във Вашингтон и шест месеца след това ходеше с патерици. И макар катастрофата да бе станала в 1952 г., неговите къси, като на джудже крака, счупени на пет места и покрити с белези, го боляха толкова силно, че аспиринът му беше станал необходимост. Той имаше по-малко татуировки от другаря си, но те бяха по-сложни — не бяха любителска работа, а епос на изкуството — изработени от майстори в Хонолулу и Йокохама. Куки — името на медицинската сестра, която се отнасяла приятелски към него в болницата — беше татуирано на десния му бицепс. Един тигър със синя козина, оранжеви очи и червени зъби ръмжеше на левия бицепс; съскаща змия, увита около една кама, се спускаше надолу по ръката му; на други места по тялото му блестяха черепи, издигаха се надгробни паметници, цъфтяха хризантеми.

— Хайде, красавецо! Прибирай гребена! — каза Дик, вече облечен и готов за тръгване.

Като махна работното си облекло, той сложи сиви панталони, подходяща риза и високи до глезена черни обувки — същите имаше и Пери. Пери никога не можеше да си намери панталони, които да станат на изкривените му крака, затова носеше каубойски панталони с навити крачоли и кожено яке. Излъскани, сресани и спретнати като две контета, които отиват на среща, те тръгнаха към колата.

Разстоянието между Олат, предградие на Канзас Сити, и Холкъм, което може да се смята за предградие на Гардън Сити, е приблизително четиристотин мили.

Градче с 11 000 жители, Гардън Сити бил основан скоро след гражданската война. Един странстващ ловец на бизони, мистър С. Дж. (Бъфало) Джонс, има голям дял за неговото по-нататъшно разрастване — от колиби и станции за пощенски коне до богат скотовъден център с оживени пивници, опера и най-луксозния хотел между Канзас Сити и Денвър. Накратко, беше образец на новосъздадено селище, което съперничеше на по-известното от него градче, петдесет мили на изток — Додж Сити. Обаянието и блясъкът на миналото са погребани заедно с Бъфало Джонс, който загубил първо парите си и после разсъдъка си. (Последните години от своя живот непрекъснато държал речи по улиците против безцелното изтребване на животни, които сам така доходно бе убивал.) Някои останки от миналото още съществуват: живописната редица от търговски здания, наречена Блок Бъфало, и някогашният луксозен хотел „Уиндзор“, с неговия луксозен ресторант с високи тавани, с плювалници и палми в качета. Той стои изправен като уличен знак на главната улица между магазините. Почти не се посещава, защото тъмните му огромни стаи и ечащи фоайета още будят възхищение, но не могат да съперничат на удобствата, на климатичните инсталации в спретнатия малък хотел „Уорън“ или на мотела „Уитландс“, където има „отоплен басейн за плуване“.

Който е пътувал от единия бряг на Щатите до другия с кола или с влак, вероятно е минавал през Гардън Сити, но малцина биха си го спомнили. Той е подобен на много други градчета и е разположен почти в географския център на САЩ. Жителите му едва ли ще се съгласят с подобно мнение и вероятно с право. Макар че може да преувеличават. („Обиколете целия свят и няма да намерите по-любезни хора, по-чист въздух, по-сладка вода за пиене“ и „Можех да отида в Денвър с три пъти по-голяма заплата, но имам пет деца и смятам, че няма по-добро място за тях от това тук. Прекрасни училища с всички видове спорт. Има дори и колеж“ и „Дойдох тук да практикувам право, но временно, нямах никакво намерение да оставам. Но когато ми се представи случай да се преместя, казах си, защо? За какви дяволи? Може тук да не е Ню Йорк, но пък кой иска Ню Йорк? Има прекрасни съседи, внимателни един към друг, а това е важното. Тук има всичко, от което един почтен човек се нуждае. Красиви черкви. Игрища за голф.“) Новопристигналият в Гардън Сити, веднъж свикнал с нощната тишина по главната улица след осем часа, открива много неща, които подкрепят хвалбите на гражданите; чудесна градска библиотека, компетентен ежедневник, тревисти и сенчести площадки, тихи улици, където деца и кучета спокойно могат да тичат и играят, парк с малка зоологическа градина към него („Вижте полярните мечки“, „Вижте слона Пени“ (плувен басейн, построен върху няколко декара), „Най-големият безплатен плувен басейн в света“). Всичко това заедно с праха, ветровете и всекидневните влакови свирки създават атмосфера на „роден град“, за който вероятно си спомнят с носталгия онези, които са го напуснали. А тези, които живеят там, изпитват чувство на сигурност и задоволство.