Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Разбирам — каза Пери. — И ги оправдавам. Те са добри хора. Майка ти е наистина много мила.

Дик кимна — и той беше на същото мнение.

Към обед те прибраха инструментите и Дик, заслушан в бученето на мотора, беше доволен, че са свършили една основна работа.

Нанси и нейното протеже Джолин Кац също бяха доволни от утринната си работа; нещо повече — Джолин, слабичко тринадесетгодишно момиче, беше опиянена от гордост. Тя дълго гледа прехласната горещите череши под крехката решетъчна кора. После развълнувано прегърна Нанси и попита:

— Кажи честно, аз ли го направих наистина?

Нанси се засмя, отвърна на прегръдката й и я увери, че тя сама го е направила — с малко чужда помощ.

Джолин настояваше да опитат пая веднага. Глупаво е да чакат да изстине.

— Моля ти се, нека да изядем и двете по едно парче. И вие също — обърна се тя към мисис Клътър, която беше дошла в кухнята.

Мисис Клътър се усмихна — направи опит да се усмихне. Болеше я глава и каза благодаря, но няма никакъв апетит. А Нанси бързаше. Рокси Лий Смит и соло тромпетът на Рокси я чакаха, а след това поръчките на майка й. Едната за специалното тържество — поднасяне подаръци на булката, което няколко момичета организираха за Бевърли, а другата — за галавечерята в Деня на благодарността.

— Върви, мила, аз ще правя компания на Джолин, докато майка й дойде да я вземе — каза мисис Клътър и плахо добави: — Ако Джолин няма нищо против да ми прави компания.

Като момиче бе получавала награди за красноречие, сега възрастта сякаш бе ограничила гласа й до един тон — тон на извинение, а личността й до редица неясни жестове, продиктувани от постоянния страх, че може да оскърби или да предизвика недоволство.

— Надявам се, че разбираш — продължи тя, след като Нанси излезе. — Надявам се, че не смяташ Нанси за невъзпитана.

— О, не! Обичам я просто до смърт. Всички я обичат. Няма друга като Нанси. Знаете ли какво казва мисис Стринджър — попита Джолин, споменавайки името на учителката по домакинство. — Веднъж тя каза на класа: „Нанси Клътър винаги бърза, но винаги има време. Това е едно от качествата на културната жена.“

— Да — отговори мисис Клътър. — Всичките ми деца са работливи. Не се нуждаят от мен.

Джолин не бе оставала никога по-рано сама с Нансината „особена“ майка, но въпреки коментарите, които бе чувала, тя се чувстваше съвсем свободна с нея, защото мисис Клътър, макар самата напрегната, действаше успокоително като всички беззащитни хора. Заостреното й мисионерско лице, безпомощният й вид, крехкостта й събуждаха дори и у Джолин, още съвсем дете, съчувствие и желание да я закриля. Но като си помислеше, че това е майка на Нанси! Леля… да, това изглежда по-вероятно! Стара мома-леля, дошла на гости, малко особена, но мила.

— Не, те не се нуждаят от мен — повтори мисис Клътър, като си наливаше чаша кафе. Останалите членове от семейството се съобразяваха с бойкота на съпруга й към това питие, но тя пиеше по две чаши всяка сутрин и много често не ядеше нищо през целия ден. Тежеше четиридесет и девет килограма, на костеливата й ръка се клатеха два пръстена — венчалният и един с диамант, твърде скромен на вид.

Джолин си отразя парче пай.

— Мммм… — измърмори тя, като го изгълта набързо. — Ще правя такъв пай всеки ден! Седем дни в седмицата!

— Е, ти имаш братчета, а момчетата ядат много пай. Знам, че той никога не омръзва на мистър Клътър и на Кениън. Но омръзва на този, който го прави. Нанси само се мръщи. И на теб ще ти омръзне. Не, не, защо казах това? — мисис Клътър махна очилата си, които бяха без рамки, и притисна очите си. — Прости ми, мила. Сигурна съм, че ти никога няма да узнаеш какво значи да си уморена. Сигурна съм, че ще бъдеш винаги щастлива.

Джолин мълчеше. Нотката на паника в гласа на мисис Клътър я смути и тя пожела майка й, която бе обещала да дойде да я вземе в единадесет часа, да побърза.

След малко, поуспокоена, мисис Клътър попита:

— Обичаш ли мънички неща? Миниатюри? — и покани Джолин в трапезарията, да разгледа етажерки, пълни с какво ли не. По тях бяха наредени и сортирани миниатюрни украшения: ножички, напръстници, кошнички с кристални цветя, фигурки, вилички и ножчета. — Някои имам още от дете. Татко, мама и всички ние обикновено прекарвахме част от годината в Калифорния. Край океана. Там имаше магазин с такива изящни малки неща. Тези чашки — сервиз кукленски чашки за чай, прикрепени към мъничък поднос, затрепкаха в ръката й, — подари ми ги татко. Имах прекрасно детство.