Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Нанси вдигна слушалката на телефона в кабинета и каза на мисис Кац: да, добре, доведете веднага Джолин. Но затвори телефона намръщена.

— Чудно нещо — измърмори тя. Огледа се и видя баща си да помага на Кениън в събирането на някакви числа. До прозореца на бюрото си седеше мистър Ван Влийт. Той имаше малко сурово, мрачно, но хубаво лице и тя го наричаше Хитклиф 3зад гърба му. — Постоянно ми мирише на цигари.

— От дъха ти ли? — попита Кениън.

— Не, глупчо. От твоя.

Това го накара да млъкне, защото на Кениън бе ясно, че тя знае — от време на време той изпушваше скришом по някоя цигара, но и Нанси правеше същото.

Мистър Клътър плесна с ръце.

— Стига! Това е работен кабинет.

Нанси се качи в стаята си, облече избелели панталони и зелен пуловер, сложи на китката си третата поред най-ценна принадлежност — златен часовник. Преди него идваше любимата й котка Ивънрюд, а на първо място беше пръстенът на Боби с монограма му, солидно доказателство за „постоянната връзка“. Носеше го на палеца си (но най-малкото спречкване… и веднага го сваляше), защото дори и с помощта на лейкопласт пръстенът не можеше да се задържи на другите й пръсти. Нанси беше хубаво момиче, по момчешки стройна и подвижна. Необикновено красиви бяха късо подстриганите й коси (четкани сутрин и вечер по сто пъти) и гладката й кожа, слабо напръскана с лунички и розово-кафява от лятното слънце. Но най-красиви бяха очите й, раздалечени и тъмно прозрачни като бира, осветена от слънцето. Те веднага пленяваха, в тях личеше доверчивост и сдържана доброта.

— Нанси! — викна Кениън. — Сюзън на телефона.

Сюзън Кидуел — най-близката й приятелка. Нанси пак се обади от кухненския телефон.

— Казвай! — рече Сюзън, която винаги почваше телефонните си разговори с тази команда. — И най-напред, защо флиртуваше с Джери Рот?

Джери Рот като Боби беше училищен баскетболен герой.

— Снощи ли? Ами! Не съм флиртувала! Защото си държахме ръцете ли? Той просто дойде зад сцената преди представлението. А аз бях толкова нервна, той само ми хвана ръката. Да ми вдъхне кураж.

— Колко мило! И после какво?

— Боби ме заведе на кино. Гледахме филм, пълен със страхотии. И с него си държахме ръцете.

— Много ли беше страшен? Не Боби, а филмът.

— На Боби не му се видя страшен. Той се смя, но аз… нали ме знаеш, мога да припадна от страх.

— Какво ядеш?

— Нищо.

— А, знам. Ноктите си — каза Сюзън. Предположението й беше вярно. Нанси, колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от навика да си гризе ноктите. А когато беше разтревожена, направо ги дъвчеше. — Казвай! Какво има?

— Нищо.

— Нанси! C’est moi — Сюзън учеше френски.

— Ами… татко… През последните три седмици е в ужасно настроение. Ужасно! Особено когато е с мен. И снощи, като се прибрах, пак почна да говори за онова.

Онова — не се нуждаеше от обяснение. Беше тема, която двете приятелки бяха разисквали основно и бяха съвсем единодушни. Веднъж Сюзън, обобщавайки проблема от Нансино гледище, бе казала:

— Ти сега обичаш Боби и се нуждаеш от него. Но вътре в себе си дори Боби знае, че за вас няма бъдеще. След време, когато отидем в Манхатън, ще гледаме света с други очи.

Канзаският щатски университет се намира в Манхатън и двете момичета смятаха да следват там история на изкуствата и да живеят в една стая.

— Искаш, не искаш, всичко ще се промени. Но сега, докато живееш в Холкъм и виждаш Боби всеки ден, нищо не може да се промени, а няма и основание, защото ти и Боби сте много щастливи. И ако някога останеш сама — всичко това ще бъде един хубав спомен. Не можеш ли да накараш баща си да го разбере?

Не, не можеше.

— Защото — обясни тя на Сюзън — всеки път, когато се опитвам да обясня, той така ме изглежда, сякаш не бива да обичам Боби. Той няма понятие колко го обичам. Езикът ми веднага се схваща; иска само да съм негова дъщеря и да правя, каквото той иска. — На това обяснение Сюзън не можеше да възрази. То почиваше върху чувства и отношения вън от нейния опит. Тя живееше сама с майка си, която преподаваше музика в холкъмското училище, и не помнеше добре баща си. Преди години, когато живееха в родната си Калифорния, мистър Кидуел беше излязъл един ден от къщи и вече не бе се върнал.

— А и не знам — продължи сега Нанси. — Не съм сигурна, че тъкмо аз съм причината да е кисел. Има нещо друго… всъщност той се безпокои за друго.

— За майка ти?

Никоя друга приятелка на Нанси не би се осмелила да направи такъв намек. Но Сюзън беше привилегирована. Когато за пръв път се появи в Холкъм едно осемгодишно, меланхолично и с въображение дете, слабичко и бледо, година по-малко от Нанси, Клътърови така топло го бяха приели, че малкото момиче без баща скоро стана член от семейството им. Седем години двете приятелки бяха неразделни. И двете притежаваха ценни качества, и двете бяха чувствителни натури — затова си допаднаха. Но през септември Сюзън се беше прехвърлила от местното училище в по-голямото училище в Гардън Сити, което минаваше и за по-добро. Това беше нещо обикновено за ония холкъмски ученици, които възнамеряваха да следват, но мистър Клътър, упорит поддръжник на всичко в селището, смяташе такова дезертьорство за обеца към обществения дух на Холкъм. Училището беше достатъчно добро за неговите деца и те щяха да останат там. Затова момичетата не бяха постоянно заедно и денем Нанси остро чувстваше липсата на своята приятелка — единствения човек, пред когото нямаше нужда да бъде нито храбра, нито сдържана.