Трумэн Капоте: Хладнокръвно

Оградени с мастило имена пълнеха картата. Косумел , остров недалеч от брега на Юкатан, където (така беше прочел в едно списание за мъже) можеш „да хвърлиш дрехите си, да се усмихнеш доволно, да живееш като раджа и да имаш всички жени, които пожелаеш, за петдесет долара месечно“. От същата статия беше научил наизуст и други привлекателни уверения: „В Косумел не съществува социален, икономически и политически натиск. На този остров отделният човек не е тормозен от властите“ и „Всяка година ята папагали идват от континента да снасят яйцата си тук“. АКАПУЛКО означаваше морски риболов, казино, скучаещи до смърт богати жени; а СИЕРА МАДРЕ значеше злато, значеше „Съкровището на Сиера Мадре“, филм, който беше гледал осем пъти. (Това беше най-добрият филм на Богарт, но старият, който играеше златотърсача, оня, който напомняше на бащата на Пери, беше също страхотен! Уолтър Хюстън. Да, и това, което беше казал на Дик, бе истина. Той знаеше триковете за намиране на злато. Беше ги научил от баща си — професионален златотърсач. Тогава защо да не могат те, двамата, да купят чифт товарни коне и да си опитат късмета в Сиера Мадре? Но Дик, практичният Дик, беше казал: „Стой, сладур, чакай! И аз гледах тоя филм. Там в края всички полудяха. От треска, от насекоми, които смучат кръв, и въобще от условията там. А после, когато намериха златото, помниш ли, излезе буря и помете всичко.“) Пери сгъна картата. Плати питието си и стана. Седнал, той изглеждаше по-едър от среден ръст, със силни рамене и ръце, имаше набито попрегърбено тяло на щангист. Всъщност вдигането на тежести беше любимото му занимание. Но Пери беше сложен непропорционално. Мъничките му крака, обути в къси черни ботуши със стоманени токи, почти биха се наместили в балните обувки на някоя изящна дама. Когато се изправи, не беше по-висок от дванадесетгодишно дете и опрян на недоразвитите си нозе, които изглеждаха гротескно непригодни да поддържат силно развитото му тяло, той внезапно заприлича не на набит шофьор на камион, а на бивш жокей с хипертрофирана мускулатура.

Пери застана на слънце пред кафенето. Беше девет без четвърт и Дик бе вече закъснял с половин час. Все пак, ако Дик не беше подчертал важността на всяка минута през следващите двадесет и четири часа, Пери не би забелязал закъснението му. Той рядко скучаеше, защото имаше много начини и средства да запълва времето си. Едно от тях например беше да се гледа в огледалото. Веднъж Дик беше забелязал: „Всеки път, когато видиш огледало, изпадаш в транс. Сякаш гледаш някакво съблазнително женче. Искам да кажа, не се ли уморяваш от това, дявол да го вземе?“ Ни най-малко! Собственото му лице го опияняваше. Всяко негово ъгълче правеше различно впечатление. Беше лице, което лесно мени изражението си и от опити, наблюдавани в огледалото, той се бе научил да изглежда ту зловещ, ту дяволит, ту сантиментален; едно навеждане на главата, свиване на устните и поквареният циганин ставаше нежен романтик. Майка му беше чистокръвна индианка от племето чероки. От нея бе наследил бронзовия цвят на кожата си, тъмните влажни очи и черната буйна коса, постоянно намазана с брилянтин, която той решеше на бретон, с гъсти бакенбарди. Приносът на майка му беше явен, докато приносът на баща му, луничав червенокос ирландец, личеше по-малко. Сякаш индианската кръв беше измила всяка следа от келтската. Все пак розовите устни и вирнатият нос издаваха присъствието й, както измамната жизненост и мнителният ирландски егоизъм, който често активизираше индианската маска и я поемаше изцяло под свой контрол, особено когато Пери свиреше на китара и пееше. Да пее пред публиката — тази мечта беше друго опияняващо средство за минаване на времето. Винаги си представяше една и съща сцена: нощен локал Лас Вегас, който впрочем беше родният му град. Представяше си елегантен клуб, пълен с известни личности, всички развълнувани, съсредоточили вниманието си върху него — новата интересна звезда, — който пее своята прочута аранжировка на „Ще те видя пак“ под акомпанимента на голям оркестър с цигулки, и на бис изпява последната си творба — балада:

Когато за пръв път чу тази песен, Дик забеляза: „Папагалите не пеят. Може би говорят или крещят, но, дявол да го вземе, не пеят“. Разбира се, Дик нямаше никакво въображение, никак не разбираше от музика, поезия и все пак… когато се замислиш, именно липсата на въображение у Дик, прагматичният му подход към всичко привличаха Пери, защото в сравнение с него Дик изглеждаше тъй естествено груб, неуязвим, „стопроцентово мъжествен“.