Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Не, сега ние всички сме толкова щастливи за мама. Ти научи чудесната новина, нали? — После Нанси добави: — Слушай — и се поколеба, сякаш събираше кураж да каже нещо много смело, — защо непрекъснато ми мирише на цигари? Честна дума, като че ли подлудявам. Влизам в колата, влизам в стаята и все ми се струва, че някой току-що е бил там и е пушил. Не е мама, не може да бъде Кениън… Кениън няма да посмее…

Положително не беше някой от посетителите в Клътъровия дом, където преднамерено нямаше пепелници. Сюзън бавно схвана намека, но той й се видя смешен. Каквито и да бяха грижите на мистър Клътър, тя не можеше да допусне, че той ще потърси утеха в цигарите. И преди да попита дали Нанси наистина има предвид това, Нанси прекъсна разговора.

— Извинявай, Сюзън, трябва да прекъсна. Мисис Кац дойде.

Дик седеше зад волана на едно черно купе шевролет — модел 1949 г. Когато се качи в колата, Пери погледна към задната седалка да провери дали китарата му е там. Снощи беше свирил на една компания — приятели на Дик, и след това я беше забравил в колата. Това бе стара китара „Гибсън“, търкана и лъскана до меденожълт цвят. До нея лежеше друг вид инструмент — съвършено нова дванадесетмилиметрова ловджийска пушка, със синкава цев и с летящи фазани, гравирани по приклада. Джобно фенерче, ловджийски нож, кожени ръкавици и ловджийска жилетка, добре натъпкана с патрони, допълваха този странен натюрморт.

— Това твое ли е? — попита Пери и посочи жилетката.

Дик почука с пръсти по предното стъкло на колата.

— Чук, чук. Извинете, сър. Бяхме на лов и изгубихме пътя. Може ли да използваме вашия телефон…

— Si señor. Yo comprendo! 4

— Опечена работа — каза Дик. — Обещавам ти, сладур, ще налепим коси по всичките тез стени.

— „Онези“ стени — поправи го Пери.

Страстен привърженик на речниците и на необикновените думи, той усилено се беше заел да поправя граматиката на приятеля си и да обогатява речника му още от времето, когато бяха в една килия в затвора на Канзас. Ученикът нямаше абсолютно нищо против тези уроци и веднъж, за да зарадва учителя си, бе съчинил стихове. Подвърза ръкописа с кожена подвързия в работилницата на затвора и напечата заглавието „Мръсни вицове“ със златни букви.

Дик бе облечен в син работен комбинезон на гърба с рекламен надпис „Работилница на Боб Сандс“. Той и Пери минаха с колата по главната улица на Олат и стигнаха работилницата на Боб Сандс, гараж за поправки на коли, където Дик работеше след излизането си от затвора през август. Сръчен механик, той печелеше шестдесет долара седмично. За работата, която бе замислил да върши тази сутрин, не заслужаваше никаква надница, но в съботни дни мистър Сандс го оставяше да отговаря за гаража и никога нямаше да узнае, че е платил на помощника си за труда, който той щеше да положи за постягане на собствената си кола. С помощта на Пери Дик се залови за работа. Смениха маслото, регулираха амбреажа, заредиха акумулатора, смениха един разбит лагер и сложиха нови вътрешни гуми на задните копелета — т.е. направиха всичко необходимо, защото през следващите двадесет и четири часа на стария шевролет предстояха тежки изпитания.

— Старият се въртеше наоколо — каза Дик, отговаряйки на Пери, защо е закъснял за срещата в „Малко бижу“. — Не исках да ме види, че вземам пушката от къщи. Тогаз щеше да разбере, че го лъжа.

— „Да разбере“! И в края на краищата ти какво му каза?

— Както се бяхме уговорили. Казах, че ще отсъстваме една нощ. Че отиваме на гости у сестра ти във Форт Скот. Щото ти имаш пари у нея — хиляда и петстотин долара.

Пери имаше сестра, някога бе имал две, но живата не беше във Форт Скот, градче в щата Канзас, на осемдесет и пет мили от Олат. Всъщност той не знаеше сегашния й адрес.

— А той разсърди ли се?

— Че защо да се сърди?

— Защото ме мрази — каза Пери. Гласът му беше мек и превзет — глас, който, макар и тих, възпроизвеждаше всяка дума точно, изхвърляше я като колелца тютюнев дим. — И майка ти ме мрази. Видях начина, по който ме гледаше.

Дик сви рамене.

— Това няма нищо общо с теб. Лично! Те просто не обичат да се срещам с хора от Кафеза.

На двадесет и осем години Дик бе вече два пъти женен и развеждан, баща на три деца. Беше освободен предсрочно, при условие че ще живее при родителите си. Те имаха още един син, по-малък от Дик, и живееха в една малка ферма, близо до Олат.

— С всеки, който носи значката на братството — добави той и пипна татуираната синя точка под лявото си око, видим условен знак, по който някои бивши затворници можеха да го познаят.