Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Някои казват, че не ми мига окото от нищо, но Клътъровата история наистина ме поразтърси — каза тя по-късно на един близък. — Можеш ли да си представиш някой да изиграе такъв номер! Когато научих, когато всички се втурнаха тук и разправяха какви ли не измислици, първата ми мисъл беше за Бони. Разбира се, глупаво беше, но не знаехме фактите и много хора помислиха… може би… поради нейните пристъпи. Сега не знаем какво да мислим! Трябва да е убийство от карез. Извършено от някой, който познава къщата като пръстите на ръката си. Но кой мразеше Клътърови? Никога не съм чула дума против тях. Те бяха такова симпатично семейство и ако подобно нещо може да се случи с тях, тогава кой е в безопасност, питам те! Един старец, който беше седнал тук оная неделя, тури пръст в раната, като каза: „Всички наоколо са ни приятели. Няма никакви външни хора.“ И затова никой не може да спи спокойно. Погледнато от една страна, това е най-лошото в престъплението. Колко е ужасно, когато съседите не могат да се гледат без някакво подозрение! Да, тежко се живее с този факт, но ако някога открият кой го е направил, сигурна съм, че то ще бъде по-голяма изненада от самото убийство.

Мисис Джонсън, жената на застрахователния агент от нюйоркската агенция, е отлична готвачка, но неделният обед, който беше приготвила, не се изяде — поне не ядоха, докато беше топъл. Защото точно когато мъжът й разрязваше един печен фазан, на телефона се обади негов приятел. „Тогава — спомня си малко натъжен той — за пръв път чух какво се е случило в Холкъм. Не можех да повярвам. Не исках да вярвам. Господи, та чекът на Клътър беше още в джоба ми. Къс хартия на стойност осемдесет хиляди долара. Ако това, което научих, беше истина… но си помислих, не може да бъде! Сигурно има някаква грешка. Такива неща не стават — да сключиш застраховка с някого в един момент и в следващия той да умре. Убит! Което значи двойно обезщетение. Не знаех какво да правя. Обадих се на нашия отговорник в Уичита. Казах му, че съм получил чека, но не съм го осребрил и го попитах какво ме съветва да правя. Беше деликатно положение. Изглеждаше, че законно не бяхме длъжни да платим. Но морално — това беше друго нещо. Естествено решихме да постъпим по съвест.“

Лицата, които печелеха от това почтено отношение — Евиана Джаркоу и нейната сестра Бевърли, единствени наследници на бащиното си имущество, — бяха на път за Гардън Сити — на няколко часа далеч от това ужасно откритие. Бевърли пътуваше от Уинфилд, Канзас, където бе ходила да се види с годеника си, а Евиана от дома си в Маунт Каръл, Илиной. През деня беше съобщено и на други роднини, между тях бащата на мистър Клътър, двамата му братя Артър и Кларънс, сестра му мисис Нелсън, всички от Ларнъд, Канзас, и другата му сестра Елън Селзър от Палатка, Флорида. Съобщено бе и на родителите на Бони Клътър; мистър и мисис Артър Б. Фокс, които живеят в Пасадена, Калифорния, и на тримата й братя — Харолд от Висалия, Калифорния; Хауърд от Орегон, Илиной; и Глен от Канзас Сити, Канзас. Всъщност на по-голямата част от гостите, поканени за Деня на благодарността, беше съобщено по телефона или с телеграма и повечето тръгнаха веднага. Родът се събираше не около натежала от ястия маса, а около гроб за общо погребение.

В „Учителската“ Уилям Кидуел беше принудена да се въздържа, за да може да успокоява дъщеря си. Сюзън, с подути от плач очи, разсипана от непрекъснати спазми на гадене, спореше, неутешимо настояваше, че трябва да отиде — трябва да пробяга трите мили до фермата на Рупови. „Не разбираш ли, мамо? — каза тя. — Ако Боби просто чуе… Той я обичаше… ние и двамата я обичахме. Аз трябва да съм тази, която ще му каже…“

Но Боби знаеше вече. На път за дома мистър Юълт спря в Руповата ферма и се посъветва със своя приятел Джони Руп — баща на осем деца, от които трети поред беше Боби. Двамата мъже отидоха в „общежитието“ — сграда, отделена от фермерската къща, която е много малка и не може да побере всичките деца. Момчетата живеят в „общежитието“, момичетата „вкъщи“. Когато влязоха, Боби оправяше леглото си. Той изслуша мистър Юълт, не зададе никакви въпроси и му благодари, че е дошъл. После застана вън на слънце. Стопанството на Руп се намира на едно високо открито плато, откъдето Боб можеше да види пожънатата, блеснала земя на фермата „Ривър Вали“ — гледка, която задържа вниманието му близо час. Онези, които се опитваха да го отвлекат, не успяха. Звънецът за обяд издрънка, майка му няколко пъти му викна да влезе вкъщи, докато най-после мъжът й каза: „Не. Аз не бих го закачал сега.“