Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Лари, по-малкият му брат, също отказа да се подчини на звънеца, който ги събираше за обяд. Той се въртеше около Боби, безсилен да помогне въпреки желанието си, макар че му се каза „да се маха“. По-късно, когато брат му се размърда и тръгна през нивите към Холкъм, Лари го последва. „Ей, Боби, слушай! Ако ще ходим някъде, защо не отидем с колата?“

Брат му не отговори. Той вървеше с определена цел, просто тичаше, но за Лари не беше трудно да върви в крак с него. Макар че беше само на четиринадесет години, той беше по-висок от Боби, с по-широк гръден кош и по-дълги крака. Боби въпреки всичките си атлетически постижения беше малко по-нисък от среден ръст — набит, но строен — едно добре сложено момче с открито, приятно лице.

— Ей, Боби! Слушай! Няма да ти позволят да я видиш. Няма да има полза…

Боби се върна и каза:

— Върни се. Върни се вкъщи.

По-малкият брат поизостана, после тръгна на известно разстояние от него. Въпреки температурата на есенния ден и сухия му блясък и двете момчета бяха потни, когато приближиха барикадата, издигната от полицаите пред входа на фермата „Ривър Вали“. Много приятели на Клътърови и непознати от целия окръг Фини се бяха струпали на мястото, но на никого не се разрешаваше да премине барикадата, която скоро след пристигането на двете момчета се вдигна за малко да пусне четири линейки да излязат — необходим брой, за да бъдат жертвите изнесени най-после, — и една лека кола, пълна с детективи, които в този момент споменаваха името на Боби Руп, защото, както щеше да научи и сам Боби до вечерта, той беше главното заподозряно лице.

От прозореца на всекидневната Сюзън Кидуел видя белия кортеж да преминава бавно. Не откъсна поглед от колите, докато те не завиха зад ъгъла и прахът от непавираната улица, който така лесно се вдигаше, не се разнесе. Тя все още гледаше към улицата, когато следван от едрия си по-малък брат, се появи Боби — фигура, която с клатушкане приближаваше към дома й. Тя излезе на верандата да го посрещне и промълви:

— Толкова много исках аз да ти… кажа…

Боби се разплака. Лари остана в дъното на двора, подпрян на едно дърво. Не можеше да си спомни дали някога е виждал Боби да плаче и не искаше да го види. Затова сведе очи.

Далеч в градчето Олат, в една хотелска стая, където транспарантите помрачаваха обедното слънце, спеше Пери. До него мърмореше едно сиво портативно радио. Беше събул само обувките си, не беше си направил труда да се съблече. Просто се беше строполил по лице върху леглото, сякаш сънят го е блъснал като оръжие в тила. Черните му обувки със сребристосиви токи бяха накиснати в умивалника, пълен с топла, бледорозово обагрена вода.

Няколко мили по̀ на север в уютната кухня на една скромна фермерска къща Дик консумираше неделния обяд. Другите около масата — майка му, баща му, по-малкият му брат — не забелязаха в държането му нищо особено. Пристигна по обяд, целуна майка си, с готовност отговори на зададените от баща му въпроси за измисленото пътуване през нощта до Форт Скот и седна да се храни. Изглеждаше както обикновено. Когато обедът свърши, тримата мъже се настаниха във всекидневната да гледат баскетболен мач по телевизията. Предаването едва бе започнало, когато бащата с изненада чу Дик да хърка. Както каза на по-малкия си син, никога не е мислил, че ще доживее деня да види, че Дик предпочита съня пред баскетбола. Но, разбира се, той не знаеше колко уморен беше Дик, не подозираше, че заспалият му син между другото беше изминал през последните двадесет и четири часа с кола, която сам е карал, осемстотин мили.

Понеделник, 16 ноември, беше пак прекрасен ден за лов на фазани по високите житни равнини на Западен Канзас — ден с чудно ясно небе, блестящо като слюда. В такива дни през миналите години Анди Ерхард често беше прекарвал дълги следобеди в лов на фазани във формата „Ривър Вали“, дома на неговия добър приятел Хърб Клътър. И при тези ловни експедиции беше придружаван от тримата най-близки приятели на Хърб: д-р Дж. Дейл — ветеринарен лекар; Карл Миерс — собственик на кравеферма, и Еверет Огбърн — търговец. Всички те бяха изтъкнати граждани на Гардън Сити, какъвто беше и Ерхарт — отговорник на опитната земеделска станция към Канзаския университет.

Днес този квартет стари ловни приятели пак се събра за познатото пътешествие, но с различно настроение. Бяха въоръжени със странни, неспортни артикули — кофи и четки за миене на дъски, кош, пълен с парцали, и прах за пране. Мъжете бяха облечени в най-износените си дрехи, защото, смятайки го за свой християнски дълг, бяха предложили да изчистят сами някои от четиринадесетте стаи в къщата на „Ривър Вали“ — стаите, в които бяха убити четиримата членове на Клътъровото семейство от „неизвестно лице или неизвестни лица“, както декларираше смъртният акт.