Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Ерхард и другарите му пътуваха мълчаливо. Единият от тях по-късно каза: „Бяхме като онемели. Защото всичко бе толкова странно. А отивахме там, където винаги са ни посрещали толкова добре…“

Посрещна ги полицай, който пазеше барикадата, издигната пред входа на фермата. Даде им път и те изминаха с колата още половин миля — до брястовата алея, която водеше към къщата. Алфред Стоклайн, единственият наемен работник, живеещ в стопанството, чакаше да им отвори.

Най-напред отидоха в сутерена при пещта на газовото отопление, където мистър Клътър беше намерен проснат върху мукавената кутия, облечен само по пижама. Свършиха там и преминаха в занималнята, в която бе убит Кениън. Разнебитената кушетка, поправена от Кениън, за която Нанси бе ушила басмена покривка и бе отрупала с възглавнички с избродирани разни лозунги, беше потънала в кръв. И тя, както и кутията от дюшека, трябваше да се изгори.

Постепенно, докато преминаваха от сутерена към спалните на втория етаж, където Нанси и майка и бяха убити в леглата им, чистачите събраха още гориво за предстоящия огън — потънали в кръв чаршафи, дюшеци, килимчета за пред легла и едно плюшено мече.

Алфред Стоклайн, обикновено неразговорчив човек, приказваше много, докато носеше топла вода, и помагаше при почистването. Искаше „хората да престанат да лаят и да се помъчат да разберат“ защо той и жена му не са чули „абсолютно нищо“, въпреки че живеят само на стотина ярда от Клътърови, не са чули и най-слабо ехо от гърмежите на пушката. „Шерифът и всички ония от шерифството идваха да вземат отпечатъци от пръсти, да човъркат наоколо, но те имат ум, те разбират как беше, как стана тъй, че нищо да не чуем. Първо, вятърът — западният вятър, какъвто духаше тогава, отнася звука в противна посока. Второ, този голям хамбар между тяхната и нашата къща ще погълне доста шум, преди да го пусне да стигне до нас. А и помислили ли сте за туй? Че тоз, който го е свършил, трябва да е знаел, че няма да чуем. Иначе не би рискувал… да стреля четири пъти с ловджийска пушка посред нощ! Ами че той трябва да е луд! Разбира се, вие можете да кажете, че той наистина е луд! Да върши туй, което е свършил. Но, според мене, тоя, дето го е направил, си го е пресметнал от игла до конец. Той е знаел. Но има нещо, което и аз зная! Ние с жената за последен път спахме на туй място. Местим се в една къща край шосето.“

Мъжете работиха от пладне до здрач. Когато дойде време да горят, каквото бяха събрали, те го натовариха на отворена камионетка и със Стоклайн на кормилото го откараха далеч в северната част на фермата — едно равно място, наситено само с един цвят — трептящото убито жълто на ноемврийски пшеничени стърнища. Тук те разтовариха камиона и направиха пирамида от Нансините възглавнички, от завивките на леглата, от дюшеците и от кушетката. Стоклайн я напръска с газ и драсна кибрит.

От присъстващите тук никой не беше тъй близък с Клътърови, както Анди Ерхарт. Вежлив, добър по сърце, учен, с мазолести ръце и загорял от слънцето врат, той бе състудент на Хърб от Канзаския университет. „От тридесет години сме приятели“ — каза той по-късно. И през тези десетилетия Ерхарт беше видял как неговият приятел от зле платен щатски чиновник става един от най-известните и уважавани фермери в областта. „Всичко, което имаше, Хърб беше спечелил сам, с божията помощ. Той беше скромен, но горд човек. И с право. Отгледа чудесни деца. Направи нещо от живота си.“ Но този живот и това, което беше направил от него… как можа да се случи това — питаше се Ерхарт, докато гледаше как пламъците обхващат натрупаните вещи. Как бе възможно толкова усилия, такива явни добродетели да се превърнат за една нощ на това тук — пушек, който изтъняваше, докато се издигаше нагоре към безкрайното безмилостно небе?

При Канзаското бюро за разследване — организация, която обхваща щат Канзас с централно ръководство в Топикха — работят деветнадесет опитни детективи, пръснати из целия щат. Към тяхната помощ се прибягва винаги, когато някое криминално престъпление надхвърли компетентността на местните власти. Представителят на бюрото в Гардън Сити и детективът, отговорен за значителна част от Западен Канзас, е един строен красив кореняк канзасец на четиридесет и седем години на име Алвин Адамс Дюи. Неизбежно беше Ърл Робинсън, шериф на окръга Фини, да предложи на Ал Дюи да се заеме с Клътъровия случай. Неизбежно и напълно естествено. Защото сам Дюи, бивш шериф на Фини (от 1947 до 1955), а преди това специален агент на ФБР (между 1940–45 е служил в Ню Орлеан, Сан Антонио, Денвър, Маями и Сан Франциско), беше професионално квалифициран да се справи дори и с такава объркана афера, каквато очевидно беше безпричинното и почти без никакви улики убийство на Клътърови. Още повече че отношението му към това убийство, както заяви той по-късно, беше лично. Той бе добавил, че „аз и жена ми бяхме много близки с Хърб и Бони“ и „виждахме се всяка неделя на черква и си ходехме често на гости“. После каза: „Но дори и да не ги познавах и да не бях така близък с тях, не бих реагирал по друг начин. Защото съм виждал много мръсотии, дявол да го вземе, но такава подлост — никога! Колкото и време да е необходимо, дори това да отнеме целия ми живот, аз ще разбера какво се е случило в тая къща, кой го е извършил и защо!“