Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Могло е да се случи по този начин; беше възможно. Но Дюи се съмняваше: ако Хърб е смятал, че семейството му е в опасност, в смъртна опасност, той би се борил като тигър. А Хърб не беше страхливец — той бе силен мъж, в отлично здравословно състояние. Кениън също би оказал съпротива — едър като баща си, дори по-едър — широкоплещесто момче. Трудно е да си представим как един човек, въоръжен или не, би могъл да се справи с двамата. Още повече имаше причина да се предполага, че и четиримата са били вързани от един и същ човек, и при четирите случая беше употребен един вид възел — моряшки.

Дюи както и мнозинството от колегите му предпочитаха втората хипотеза, която в много основни положения беше подобна на първата. Главната разлика беше в това, че убиецът не е бил сам, а е имал съучастник, който му е помогнал да усмири Клътърови и да ги върже. Но и това, като предположение, имаше своите слаби страни. За Дюи например беше трудно да разбере „как двама души могат да изпаднат в ярост с еднаква сила, в такава психопатична ярост, необходима за извършването на подобно престъпление“. Той по-нататък обясни: „Да предположим, че убиецът е някой познат на семейството, живеещ в този окръг. Да приемем, че е обикновен човек, но е изпитвал лудо, дяволско озлобление към Клътърови или към един от тях. Но къде е намерил съучастник, някой достатъчно луд, за да му помогне? Не върви! Безсмислено е. Но пък, както и да погледнеш, в цялата история няма никаква логика.“

След пресконференцията Дюи се оттегли в бюрото си, стая, която шерифът му бе отстъпил временно. В нея имаше писалище и два стола. Писалището бе отрупано с предмети, които, надяваше се Дюи, един ден ще бъдат веществени доказателства в съда: лейкопластът и въжетата, сега запечатани в пластмасови торбички (като улики нито едно от тези неща не изглеждаше обещаващо, това бяха все най-обикновени артикули, които лесно могат да се купят навсякъде из Съединените щати), снимки, направени от фотографа при полицията. Двадесет увеличени гланцови снимки; на разбития череп на мистър Клътър, на обезобразеното лице на сина му, вързаните ръце на Нанси, помрачените от смъртта, но все още неподвижно втренчени очи на майка й и т.н. В бъдеще Дюи щеше да прекара много часове в щателно разглеждане на тези снимки, надявайки се, че може „неочаквано да види нещо“, че някоя подробност от значение ще се появи. „Като онези скрити картинки, които питат — колко животни можете да откриете в тази картинка? Приблизително това се старая да направя и аз. Да открия скритите животни. Имам чувството, че са там — само ако мога да ги открия.“ Всъщност една от снимките, едър план на мистър Клътър и мукавената кутия, на която той лежи, беше разкрила ценна находка — следи от стъпки, прашни следи от обуща с грайферови подметки на ромбове. Отпечатъците, незабележими с просто око, се появяваха на филм. Действително ослепителният блясък на фотосветкавицата беше открил наличието им с превъзходна точност. Тези отпечатъци заедно с друг отпечатък от стъпка, намерена върху същата мукавена кутия, ясен кървав отпечатък от половин гумена подметка „котешка лапа“, бяха единствените „сериозни улики“, на които детективите можеха да се позоват. Не че те се позоваваха на тях. Дюи и неговите помощници бяха решили да пазят в тайна наличието на това доказателство. Между другите предмети върху писалището беше и дневникът на Нанси Клътър. Дюи беше хвърлил един поглед, нищо повече, но сега седна да прочете внимателно всекидневните бележки, които започват от тринадесетия й рожден ден и свършват два месеца преди седемнадесетия; обикновените изповеди на едно интелигентно дете, което обожава животните, обича да чете, да готви, да шие, да танцува, да язди — симпатично, хубаво, чисто момиче, което мисли, че е „забавно да флиртува“, но все пак „истински е вярно и обича само Боби“. Дюи прочете най-напред последната страница. Там имаше само три реда, написани час или два преди смъртта й. „Джолин К. дойде и аз й показах как се прави черешов пай. Свирих с Рокси. Боби дойде и гледахме телевизия. Отиде си в 11 ч.“

Младият Руп, за когото се знаеше, че е последният човек, видял Клътърови живи, беше вече подложен на щателен разпит и макар чистосърдечно да беше разправил, че е прекарал „само една обикновена вечер с Клътърови“, насрочиха му втори разпит, в който щяха да го изследват с детектора за лъжа. Истината бе, че полицията не беше съвсем готова да го отхвърли като заподозрян. Самият Дюи беше убеден, че момчето няма „нищо общо с това“, и все пак вярно бе, че в този ранен стадий на разследването Боби беше единственият човек, на когото можеше да се припише подбуда, макар и много неубедителна. Тук-там из дневника си Нанси споменаваше причината, която предполагаха, че е породила подбудата; настояването на баща й да „скъсат с Боби, да спрат да се виждат толкова често“, възражението му, че Клътърови са методисти, а Рупови католици. Това обстоятелство, според мистър Клътър, премахваше всяка надежда за женитба, която младата двойка би могла да има. Но бележките в дневника, които най-много измъчваха Дюи, нямаха нищо общо с безизходната комбинация Клътър-Руп, методисти католици. Те се отнасяха предимно за едно коте, за мистериозната смърт на Нансината любима котка — Бубс, която, според едно вписване в дневника с дата две седмици преди смъртта на Нанси, тя намерила „паднала в обора“ — жертва или така поне е подозирало момичето (без да каже защо) на отровител: „Бедната Бубс! Погребах я на специално място.“ Когато прочете това, Дюи реши, че може да е „много важно“. Ако котката е била отровена, не би ли могла тази постъпка да бъде едно малко, злобно въведение към убийствата по-късно? Той реши да намери „специалното място“, където Нанси бе погребала любимото си коте, дори ако това означава разравянето на огромната площ на стопанството.