Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Какво ви е? — попита тя. — Престанахте да говорите…

— Защото ме е страх.

— От какво?

— За да не ви засегна с някоя бунтарска дума! Седем пъти въртя езика в устата си и на седмия път се отказвам.

Тя се засмя.

— Глупаво е! Всичко мога да слушам!

Но той не изглеждаше убеден. Тогава, набирайки сили, сякаш за да преодолее някакво препятствие дълбоко в себе си, тя бавно каза:

— Исках да ви кажа, че за мене самоубийството е болест, която хваща неочаквано… Направила съм тази глупост, защото сигурно в този именно момент бог се е бил отвърнал от мене…

Тя се спря, задъхана и щастлива, че се бе изказала докрай.

— И дали също така, защото бог се е бил отвърнал от вас, вие дойдохте при мене, Франсоаз, преди няколко месеца с толкова голямо доверие?

— Не — прошепна тя. — Не ми се вярва.

— Но вие не сте уверена?

— Беше толкова отдавна!

— Не и за мене.

— Не искам повече да си спомням.

Направиха четири крачки в мълчание. Жителите на квартала разхождаха кучетата си покрай ивица земя, обрасла в трева. Някакъв клошар закусваше на една пейка.

— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Александър Козлов. — Да се оттеглите от света, да избягате?

Тонът му отново беше хаплив, а погледът му остър — нещо, което тя не харесваше.

— Защо говорите така?

— Защото, след като намерихте отново бога, вие се отказахте от радостите на живота! Интересно е наистина, не за някои набожни души вярата е синоним на парализа или на липса на апетит. Те се страхуват от земното щастие, сякаш то осквернява Оня, който всъщност е създал земята.

— Аз не се страхувам от земното щастие — каза тя. — Но искам то да бъде трайно и чисто.

— Вие искате невъзможното!

— Не мисля, че е невъзможно за мене да се омъжа, да си създам семейно огнище, да имам деца…

Едно разлудувало се куче, което гонеше топка, се завря в краката им. Александър Козлов го отстрани и каза:

— Вие ме успокоявате, моя малка Франсоаз. Страхувах се, да не би да се стремите много нависоко! И как го виждате този човек, вашия съпруг?

— Не знам.

— Какво трябва да бъде главното му качество?

— Да бъде обичан от мене.

Той се закова намясто.

— А аз, Франсоаз, бях ли обичан от вас?

Тя счете за своя чест да бъде искрена.

— Да — каза тя. — Иначе вярвате ли, че щях да действувам така, както постъпих?

— А сега обичате ли ме още?

— Не.

— Защото ви разочаровах?

— Може би…

— Или защото се страхувате от мене?

— Страхувам ли се?… Защо да се страхувам?

— Ще ви кажа: вие имате впечатлението, че аз съм човек, на когото не може да се разчита, който не желае да се установи, да се обвърже, да изгради…

— Доста много сте ми повтаряли това вие самият!

— И ако днес ви уверя в противното?

— Не разбирам.

— Ако поискам да се омъжите за мене?

Удар разтърси Франсоаз. Тя се почувствува едновременно напрегната и разнежена, учудена, изплашена и изпълнена с щастие. Той каза каквото му е дошло на устата, луд е, трябва да бяга от него.

Тъй като тя мълчеше, той разтърси глава и избухна в лек смях:

— Защо не? Обичам от време на време да поставям отново в ред моите идеи, за които става дума! Достойнството на човека е да залага от време на време живота си на една карта! Да допуснем, че аз залагам всичко върху картата женитба. Въпросът е да се види какво ще излезе!

— Вие се подигравате с мене! — каза тя с едва доловим глас.

— Той отново бе станал сериозен.

— На себе си се подигравам, Франсоаз — изръмжа той. — На себе си и на теориите си. Не мога да си призная, че ви обичам. Въртя се около този очевиден факт и ръмжа от гняв. И вместо да ви направя щастлива, аз ви оскърбявам, причинявам ви болка… Не мислете повече за това! Ние няма да се оженим, защото вие не ме искате. Впрочем така ще бъде сигурно по-добре за вас. Аз нямам пукната пара, службата ми е малка, характерът непоносим… Ах, вие се изскубнахте хубаво от неприятностите! И аз също от противоудара! Елате!… Ще изпием една бутилка, за да отпразнуваме това!

Той я хвана за ръка и я завлече към каменното стълбище, което водеше до кея. Тя не можеше да разбере какво бе станало. Каква рязка промяна! Жонгльор ли, клоун ли! Обаче имаше толкова нещастен вид. Ръкавът на пардесюто му беше протъркан. Излязоха на улицата.

— Бистрото отсреща подхожда ли ви? — попита той.

На кръстовището блесна червена светлина, която спря изведнъж потока от коли. Те прекосиха тичешком кея Малаке.

Пред кафенето тя се спря, повдигна се на пръсти и каза: