Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Онзи ден в Тюке, преди да бяхте влезли, вашата леля ми каза нещо странно — прошепна той. — Истина ли е, че сте искали да се самоубиете?

Тя побледня и ръцете й леко се свиха, палецът й се виеше около чашата.

— Това няма никакво значение — каза тя кратко.

— Има, Франсоаз.

— … никакво значение, щом като съм тук, пред вас! Всичко, което се случи преди, няма вече значение за мене. Сега мисля само за едно: да работя върху моя руски език, за да догоня загубеното време, да изкарам изпитите…

Тя набиваше тези думи, като вдигаше и сваляше десния си юмрук на ръба на масата. Той слушаше с тъга декламацията на добрата ученичка. Имала, мислеше си той, един миг на вдъхновение: онзи миг, когато е пожелала смъртта. И оттогава й е останал някакъв ореол. Това, от което е искала да се откаже, свидетелствуваше в полза на нейната чудноватост в един мрачен и празен свят. Няма ли да закостенее след това блестящо изпитание? Какъв похлупак вместо възвърната морална сила! Отново цялата й среда прилепва плътно към нея. Една малка буржоазка, католичка от VI район, въпреки мрачните й коси, мушамата и самохвалството й. Тя упорствуваше, като се страхуваше, че той не я е разбрал напълно:

— Тези три месеца в Тюке с моята леля ми направиха голямо добро. Аз размислих. Овладях се отново. Нещо като усамотение, нали разбирате?

Той поклащаше брада. И каза изведнъж:

— Аз също исках да се самоубия.

Тя се учуди:

— Кога?

— Успокойте се, не през тези дни — отвърна той с подигравателна усмивка. — Преди около десетина години. Не знам точно за какво. Навярно за нищо определено, като вас…

Тя извърна глава.

— Бях намерил в едно чекмедже револвера на баща си — продължи той. — Револверът беше пълен. Какво изкушение! Всичко ме отвращаваше от живота. Виждате ли, че притежавам това, с което мога да ви разбера…

— Няма нищо общо…

— Винаги има нещо общо между две същества, които са направили опит да скъсат с живота. Каквито и да са подбудите! Всъщност какво сте искали да унищожите, като се убиете: себе си или другите?

— Не разбирам.

— Дали от желание всичко да забравите, всичко да изтриете, бяхте решили да умрете?

— Естествено.

Той се въздържа да не се засмее. Постепенно я принуждаваше да говори за това, което тя искаше да премълчи. Точно тук беше играта!

— Не сте ли имали смътната идея, че след изчезването ви ще ви остане достатъчно съзнание, за да наблюдавате от края на оня свят вълнението, предизвикано от вашата смърт?

— Не.

— Вие ме учудвате! Обикновено кандидатът за самоубийство, ако е поне малко верующ, има чувството, че ще смени ролята си и ще премине от трудното положение на актьор в онова почиващо състояние на зрителя. Той си въобразява, че удобно ще седне на сянка, пред оркестъра, сред една многобройна публика и ще гледа върху осветената сцена живите, възбудени от ония страсти, от които той благоразумно се е отказал. Преувеличавам, но горе-долу е така, нали?

— Съвсем не!

— Тогава за вас смъртта е била черна дупка?

— Да.

— Не вярвате значи в Бога?

— Вярвам.

— Дори в този момент?

— Да.

— Вие сте го предизвикали: „Идвам при тебе, защото ти не идваш при мене…“

Тя наведе, глава.

— Съвсем не си въобразявайте, че ви порицавам, че сте поискали да се самоубиете — подзе той. — Самоубийството е акт на гордост и на интелигентност. Героично решение на едно малодушно състояние. Освен това самоубийството е единственото деяние в света, което е окончателно. Човек може да млъкне и пак да заговори, да напусне къщата си и пак да се върне в нея, да изгони и да прибере жена си, да се раздели и отново да се събере с всичко, с изключение на смъртта!

Беше несъмнено, че тя е трогната от това, че заговори за нея, но едновременно и се ядосваше, че поводът е толкова отвратителен. Той поиска да покаже своето превъзходство и продължи с по-тих глас:

— Трябва смелост, много смелост, за да се направи това, което ти направи, мила моя.

Една чаша звънна, търкаляйки се по масата. Франсоаз рязко бе станала. Той я изгледа с изненада.

— Съкрушена съм, че леля ми ви е говорила за тази история — каза сухо тя. — Моля да ме извините: трябва да си отида…

И излезе, като го остави скован.

Навън тя се упрекна за това тръгване, което приличаше на бягство. Разстроена от възмущение, не можа да му отговори, както той заслужаваше. Козлов говореше много хубаво, гледаше я от много близо, парализираше я. Сега, когато не беше вече пред нея, всичките думи, които трябваше да му каже, нахлуваха в главата й. „За мене, господин Козлов, самоубийството е едно болезнено състояние… Аз вярвам в бога с всичките сили на душата си… Без съмнение той не е бил с мене, когато извърших тази лудост!… Сега отново главата ми е бистра… Аз знам какво искам, знам къде отивам…“ Гневът прекъсваше красноречието й. Тя ликуваше. А той не знаеше това. Сърдеше се на Маду за нейната недискретност. Какво ли й е казал, за да я омотае така? Той беше толкова ловък! Най-добре е да не го вижда вече. Да мине в групата на друг преподавател. Няма да бъде първата с такава постъпка. Изведнъж й се стори, че някой върви след нея. Да не я е последвал? Изплаши се и се върна. Не, не беше той. Успокоена, тя продължи да се разхожда безцелно, като обикаляше из квартала. Улица след улица, сред врявата и движението на града тя се отърсваше от неприятния спомен.