Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

От подиума на катедрата Александър Козлов обходи с очи малката зала, изпълнена чак до дъното. Налице са тридесет и седем души от записалите се четиридесет и четири. Това беше рекорд през втората седмица на курса. Повечето момичета, както обикновено. Франсоаз беше седнала на третия ред. Той я поздрави с усмивка. Освен петте или шестте студентки, които бяха презаписали първата година, всички други му бяха непознати. Но между всички тия нови лица той не виждаше нито едно привлекателно. Присъственият списък минаваше от ръка в ръка между студентите, които го подписваха. Той започна лекцията с досада: склонение, спрежение, упражнения по фонетика за начинаещи. Този шаблон го отвращаваше. Да зареже училището? За това той мислеше все повече и повече, откакто издателството „Шевалие-Виняр“ го беше натоварило да подбира и да превежда руски текстове за неговата поредица „Восток“. Естествено то беше малко предприятие и можеше да се ликвидира в един прекрасен ден… Но и тук положението му не беше блестящо. Беше само преподавател. Получаването на по-високо звание изискваше дълга подготовка. Отправи се към черната дъска, за да напише склонението на думата лакей. После, като се обърна внезапно към залата, извика:

— Госпожице Ейглетиер!

Франсоаз вдигна глава. Той я помоли да състави едно изречение, в което думата лакей да бъде в родителен падеж. Тя отговори правилно. После — в дателен. Тук тя сбърка. Говореше руски със смешен френски акцент. Той я поправи и мина към друг студент от първия ред, дебело чернокосо момче, което някак си пресилено и смешно мърдаше устни, когато говореше.

— Руският не е хранителна материя, господине! — каза Александър Козлов.

Залата избухна в смях. Той плъзна поглед към Франсоаз. Тя беше останала сериозна. Смешно момиче! Едно от тия лица, които не са маска на душата, а огледало. Плътта й беше толкова нежна, че зовеше да я нараняват. Със замах той изтри написаното върху черната дъска. Тебеширът се размаза като сивкава кал. Над нея с големи печатни букви той написа думата чайка. Още едно склонение. Обясняваше много бързо. Имаше опасност учениците му да объркат всичко. Тридесет и седем глави, наведени пред него. Полукълба от руси, черни и кестеняви коси, а под тях нанизани дребни амбиции, дребни грижи, дребни желания. Колекция от посредствени мозъци. По средата едно момиче, което бе дръзнало да осъществи идеите си. Какво вярно имаше в тази история със самоубийството? Франсоаз може би беше погълнала само няколко таблетки от някакво безвредно лекарство. Колкото да си причини силна болка в стомаха. И лелята с голямото сърце беше драматизирала случката. Но ако не е било така, ако тя наистина е искала да умре? Тогава нейният случай ставаше интересен, много интересен дори…

До края на урока Александър Козлов жонглира с падежните форми. Когато учениците станаха и тръгнаха към изхода, той се попита дали да задържи Франсоаз и да й предложи да пийнат по чашка. Небрежност или пресметливост — не беше й заговарял от започването на учебната година. Остави я да мине напред. Като влизаше в хола, Хюгет Поарие, студентка трета година, го настигна. Беше спал с нея през юли и от безделие я беше потърсил през септември. Мощно създание като кобила, с черни коси и бяла кожа, с големи и празни зеници. Счита се за загадъчна, фатална, а всъщност беше само непоправимо глупава.

— Може ли за момент? — прошепна тя.

— Не, малката ми, бързам — каза той, като я отмина.

На улицата той хвана ръката на Франсоаз. Тя се извърна, без да изглежда учудена. Сякаш бяха се уговорили за тази среща.

— Отвеждам ви в „Двете маймуни“ — каза той.

Тя прие.

На терасата имаше малко хора поради студа, но салонът бе претъпкан. Все пак можаха да седнат на една пейка съвсем в дъното. Александър Козлов постави лакти върху масата.

— Пушите ли? — попита той, като бутна към нея пакетче американски цигари.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Какво ще пиете? Уиски, мартини?

— Вие добре знаете, че не употребявам алкохол.

— Може да сте се променили.

— Промених се наистина, но не в това — каза тя.

Поръча халба бира за себе си, газиран сок за нея и запали цигара. Пушейки, той я наблюдаваше втренчено. Вълнуващо бе това лице пред него, открито, със свои очертания, с бенка на кожата, с бездънна дълбочина на очите. Тя имаше фини черти, правилен нос, малка уста, големи, нееднакви зеници — едната съвсем малко по-висока от другата. И тялото не беше лошо. Малко слабо, с крушовидни гърди. В любовта с него тя бе показала едновременно страст и неопитност, дързост и свенливост, споменът, за което още го вълнуваше приятно. Рядко бе чувствувал, че е обичан така пълно, така всеотдайно, така жадно. Защо, по дяволите, беше заминала така внезапно? Бащинска намеса, изблик на буржоазни скрупули? Тя не му бе дала никакво обяснение.