Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Движението на расовата еманципация не може да се спре, драги мой… Нима сегашната им изостаналост може да бъде причина, за да им се откаже да се присъединят към…? Изравняването на расите е форма на изравняване на класите… Ако беше видял само, както аз видях, мизерията, що цари в тези неразвити страни…

Жан-Марк го слушаше с присмехулно внимание. От няколко минути му се струваше, че брат му се измъква от своята рачешка черупка. „Говори за всичко, но не глупаво“ — мислеше си той. И се усмихна на Франсоаз. Тя разбра смисъла на мимиката му и също се усмихна. Мадлен ги наблюдаваше и потъваше в егоистично задоволство. Събрани на масата й, в нейната къща, те потвърждаваха живота й чрез самото си присъствие. Колко жалко, че Жан-Марк и Даниел бяха принудени да се върнат тази вечер: баща им имаше неотменима нужда от колата утре сутринта. Може би, ако му телефонира… Не, тя не желаеше да иска нищо от Филип! Той щеше да изпита голямо удоволствие, като й откаже!… Възторжено свиркане поздрави появата на лимонената торта. Франсоаз я беше приготвила. Даниел изброи в обратен ред: „Пет, четири, три, две, едно, нула!“, след което двамата с брат си нададоха войнствения вик на своето детство:

— Аха! Прекрасна е малката сестричка!

Негърският въпрос беше забравен, докато режеха тортата.

— Трябва да изпълниш този номер и вкъщи! — каза Даниел, като изпадна в захлас още при първата хапка.

— Агнес никога няма да ме остави да се доближа до готварските печки! — каза Франсоаз.

— А Мерседес уж случайно ще изтърве чинията, когато я поднася! — каза Жан-Марк.

Засмяха се и тримата от тази шега в традицията на семейството. Мадлен почувствува да се обтягат отново около нея живите връзки, които укрепваха здравината на рода. Франсоаз й хвърли сияещ поглед, изпълнен със страст за приключения, и каза:

— Ако и ние тръгнем с тях за Париж тази вечер, Маду?…

Объркана, Мадлен прошепна:

— Но… невъзможно е, мила моя.

— Защо?

— Моят гипс! Доктор Жуат трябва да го свали едва след осем дни!

— Ще накараш в Париж да ти го махне доктор Мопел, който е много по-способен.

— А магазинът?…

— Не сме видели клиент от четири дни! Впрочем госпожа Гурмон с удоволствие ще те замества.

— А фенеците?

Последва унило мълчание. Погледите се обърнаха към радиатора, под който спяха двете животинчета, зиморничаво прилепнали едно към друго.

— Очевидно… въпросът е за фенеците! — каза Даниел. — Не би ли могла да ги повериш на някоя съседка, докато се върнеш?

— Ах, не! — каза Мадлен. — От дълго време тия бедни животни минават от ръка в ръка! Пък и никой няма да иска.

Чувство на виновност сви раменете на Даниел.

Пред отчаяния вид на Франсоаз Мадлен подсказа съвсем неочаквано:

— Ако искаш да заминеш с тях…

— Все пак не мога да те оставя сама! — каза Франсоаз.

— Сега, когато стъпалото ми е в гипс, аз нямам нужда от тебе, нали знаеш, мила. Пък и Мелания ще идва да ми помага…

Мадлен бе уверена, че племенницата й ще се възпротиви, ще откаже. Но Франсоаз остана за миг озадачена, после върху лицето й се появи израз на детска благодарност.

— Наистина ли няма да ти е неприятно? — попита тя.

— Не, разбира се — отговори Мадлен.

И тя се опълчи срещу тъгата, която отново нахлуваше в нея. Колко лесно Франсоаз се остави да бъде убедена! С каква егоистична радост се отрязват въжетата на котвата в тази възраст! У младежта има някаква смесица от несъзнателна жестокост и царствено лекомислие. „При всички случаи — помисли си Мадлен — тя щеше да тръгне в края на месеца. Тогава? Петнадесет дни повече или петнадесет дни по-малко…“

И тримата бяха седнали на предната седалка на ситроена — сестрата между двамата братя. Жан-Марк държеше волана. Той запали мотора. Мадлен се отдръпна от вратата, размаха ръка, без да изпуска патерицата, и се вгледа в отдалечаващата се кола, която отнасяше племенниците й. После влезе в къщата, която изведнъж й се видя много голяма и много тиха. От три месеца, откакто Франсоаз беше при нея, тя бе загубила вкус към самотата. Трябваше отново да привикне. Може би в началото щеше да бъде трудно. Тя обходи с поглед своите вечни съюзници — вещите. Не, те няма да я разочароват никога! Само хората можеха да изменят. Нощта падаше. Тя запали лампата: изтърканите плочи, калаените съдове, извитото дърво на мебелите, всичко блестеше… Изведнъж в краката на радиатора съгледа двата фенека. Беше ги забравила. Изтегнати един до друг, те наблюдаваха тъжно пазителката на този затворен свят. Техните големи щръкнали уши и малките им като гроздови зърна очички събудиха нейното състрадание. Тя облегна патериците си на стената, смъкна се на един стол близо до тях, протегна крак и погали козината им с цвят на пясък. По-страхливият се сви ужасен. Другият, напротив, се надигна на задните си крака и насочи муцунката си към нея, сякаш искаше още. Даниел не можа да й каже имената им. Тя кръсти мъжкия Фредерик, а женската Жулия. Защо? И тя не знаеше защо. Хрумване като на малко момиченце, закъсняло с развитието си. Беше смешно! Тя взе фенеците върху коленете си. Мигновено те свиха глави под ръката й. Две леки, треперещи горещи топки. Миришеха на диво. Остра, животинска миризма. Забавлявали са Даниел известно време. После, като не е знаел какво да ги прави, се е отървал от тях. Навярно и не мисли повече. Захвърлена стока. Двата фенека вече трепереха по-слабо. Не мечтаеха ли за своята загубена пустиня? Тя ги галеше машинално и гледаше тази стая с добре подредените мебели — нейната пустиня.