Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

В зениците й имаше стоманен блясък. Сред тягостната тишина гласът на Мерседес съобщи:

— Госпожо, масата е сложена.

Библиотеката на института беше светла, тиха, тук-там някоя студентска глава беше надвесена над учебник. Седнала до прозореца, Франсоаз разучаваше един разказ от Пушкин, „Изстрел“, за който господин Надзорни, преподавател по руска литература, беше говорил тази сутрин. Тъй като наблизо нямаше съсед, тя от време на време препрочиташе с тих глас по някое изречение, за да свикне да го произнася правилно. И при най-малката грешка в произношението тя си спомняше подигравателната усмивка на Александър Козлов. Не беше го виждала от разговора им снощи и не държеше да го види. Но не беше и поискала да я запишат в друга група по практическите упражнения. Разправяха, че госпожа Шуйска била отлична преподавателка, много активна, жизнерадостна и компетентна. Дори несъмнено превъзхождаща Козлов в педагогическо отношение… Франсоаз твърдо бе решила да успее. По-късно, когато се дипломира в Института по източни езици, тя ще се яви на конкурс, за да постъпи като преводачка в Министерството на външните работи или да стане секретарка в администрацията на отдела за висшето образование при Министерството на народната просвета. Тя виждаше своето бъдеще само в работата. Да печели хляба си, да не бъде в тежест на никого, да живее сама, ако е възможно. Върна се към „Изстрел“. Един портрет на Пушкин красеше корицата. Знаеше, че той е бил убит на дуел на тридесет и седем години. Съвпадение между смъртта на този човек и героя на неговото произведение. Положително има поличби, които променят съдбата на хората дори когато те се считат свободни да избират своя път. Може би за един свръхестествено прозорлив ум никога нищо не е случайно! Изведнъж тя почувствува нечие присъствие над себе си. Александър Козлов беше застанал пред нейната маса и се усмихваше, сякаш тя бе сбъркала, казвайки една руска дума вместо друга.

— Защо ме напуснахте така внезапно миналата вечер? — прошепна той.

Франсоаз се смути:

— Аз… аз бях закъсняла… не можех да остана по-дълго време…

И веднага се разкая за този лъжлив отговор.

— Това не е вярно, Франсоаз. Знам какво се е случило. Имам голям недостатък; аз съм непохватен, нетърпелив, любопитен с хората, които ме интересуват. Всъщност вие ме упреквате, че искам да знам всичко за вас.

— О, не!

— Да! Да! Забравям понякога, че вие сте едно младо момиче на седемнайсет години… от добро семейство, с католическо възпитание и всичко останало… Аз искам да обсъждам с вас искрено някои проблеми, да ви изложа моите възгледи върху тия и тия въпроси, да предизвикам вашите отговори с надежда, че може би те ще ме убедят… Но това е една игра, за която вие не сте способна. Още щом започва спорът, вие се вцепенявате. Считате противоречието като обида!

— Тръгнах си не защото не бях съгласна с вас.

— А за какво?

— Защото… защото чувствах, че вие искате да ме въвлечете в спор, който беше мъчителен за мен.

— За доброволната смърт ли?

— Да, между другото…

— Трябваше да ми го кажете! Щях да престана, моя малка Франсоаз!

Погледът, който отправи към нея, беше изпълнен с голяма нежност. Всичко ставаше така просто, когато той го обясняваше! Изведнъж тя вече не знаеше за какво се бе разсърдила. Защото й беше говорил за нейното самоубийство? А после? Той разглеждаше нещата философски. Тя трябваше да се научи да спори за всичко свободно и изискано, ако искаше да се издигне до равнището на истинските интелектуалци като него.

— Сега много искам да ви призная — подзе той, — че тази тема е един от въпросите, които най-много ме вълнуват. Дори някога имах намерение да напиша едно есе. Но, обещавам ви, никога вече няма да я започваме. Имам толкова други неща да ви казвам, ако искате да си останем приятели!

— Да — каза тя съвсем тихо.

Няколко студенти го наблюдаваха, като се преструваха, че четат.

— Елате — каза Александър Козлов.

И властно затвори книгата пред нея.

Тя стана и го последва с чувство, че вече не знае какво иска. Но дори и тази безразсъдност беше успокояваща след душевното напрежение, в което я беше държало озлоблението й.

Навън блестеше студено, розово и мътно слънце. Улица „Сен Пер“ беше задръстена от три големи автобуса, заклещени в потока на колите. Александър Козлов поведе Франсоаз към кея. Слязоха чак до брега. Мястото на обичайната им разходка. Те не чувствуваха времето. И все пак сега не беше съвсем като преди. Александър Козлов мълчеше замечтано.