Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Няма ли да ме попиташ как се случи това? — каза Валери.

— О, знаеш, то винаги става почти по един и същ начин…

— Един приятел на баща ми…

Уточняването на деянието не развълнува Жан-Марк. Той седна със скръстени крака на китеното килимче и наля уиски.

— Страшен тип — подзе Валери. — Старец. На четиридесет и пет години! Но красив, спортист, интелигент. Един Греко, който бе чел Верлен — разбираш ли какъв тип? Той беше като мене на гости в семейство Донагю. Една нощ влезе в стаята ми…

— Сега си му любовница? — попита Жан-Марк.

— Мислиш ли? Има жена — драка, деца — пиявици… Бързо се откачих!…

— Имала ли си други след това?

Тя изпи голяма глътка уиски и като изви назад глава, каза:

— Не.

— Съжаляваш ли?

— Ще ти отговоря след малко.

Тя го разглеждаше упорито. Той се престори, че не разбира значението на погледа й, за да спечели време, докато я пожелае. Но колкото повече си повтаряше, че тя е хубава и достъпна, толкова по-малко се вълнуваше.

— Ела до мене — каза Валери, като размаха пръсти към него.

Седна до нея на дивана. Тя хвана ръката му. Той си спомни една друга ръка, съвсем леко докосваща неговата върху волана на колата. Колко много беше развълнуван тогава, колко е студен сега! Какво му липсваше! Плътта на Карол, парфюмът на Карол, малко дрезгавият тон на гласа й… Прогони рязко от главата си спомените, които потискаха, и с цялата си воля се насочи към младото лице, което малко по малко се приближаваше към неговото. Това лице беше една неизвестна планета. Бледа, необятна, заледена. Устните им се срещнаха. Жан-Марк удължаваше целувката, но не се чувстваше възбуден. В съзнанието му винаги изпъкваше Карол, част от нея или цялата; голият й силует в полумрака, гърдите й, начинът, по който тя събуваше чорапите си. Той отметна глава назад. За миг двамата се гледаха мълчаливо. Валери протегна ръка към Жан-Марк, развърза връзката му, разкопча яката, ризата и го погали по кожата. Карол правеше същото. По-хубаво! Тази малка детска ръка със суха длан, това порочно бебешко лице, което животът още не бе дамгосал! Пълна и глупава като яйце! Дори не иска от мъжа да спусне пердетата, за да създаде по-интимна обстановка. Не би се срамувала при нужда да се покаже съвсем гола на светло, защото бе уверена в своите ханшове, гърди, линия на врата! Нямаше какво да крие! Значи нямаше и какво да даде! „Не, тя е чудесна! Който и да е на мое място!…“ Той бе разтреперан и безпомощен, готов да заплаче пред нея, която с полуотворени очи и с усмивка на уста тупаше по гърдите му с крайчеца на пръстите си като слепец, който търси път. Той стана изведнъж, дръпна двойните пердета и се върна при нея. В полумрака всичко ще тръгне по-добре. Започна да я разсъблича. Тя не се съпротивляваше, подпомагаше го от време на време, като шепнеше:

— Обичам те, обичам те.

Когато остана гола, той я просна върху леглото. Един лъч светлина, проникващ между лошо спуснатите пердета, я осветяваше точно толкова, колкото да я направи желана. Наведен над нея, той я наблюдаваше, душеше я. Тя имаше дълги крака, плосък корем, малки кръгли гърди. И всичко това, младо, гъвкаво, нямаше мирис. Той я галеше. Тя пъшкаше нежно. И не се решаваше. Разсъблече се на свой ред, без да престава да я наблюдава. Бяла, руса! О, колко бе руса!

— Не върви ли, Жан-Марк? — прошепна тя.

Като казваше тия думи, тя се бе полупривдигнала, поставила разперените си като морска звезда длани върху гърдите си; Карол често заемаше тази поза в леглото. Тя се срамуваше от гърдите си, считаше ги малко меки. Но то бе само прекалено кокетство. Като в проблясък от светкавица Валери заприлича на Карол. Една Карол, обагрена в златисто. Смешно! Странно! Той се хвърли върху й, повали я, облада я бързо, лошо, брутално и се отдръпна отвратен. Тя го задържа, обвила с ръце врата му и притиснала се към него. Разочарована навярно; но за нея, както и за него, честта бе спасена; сега можеха да се преструват на нежни.

— Беше хубаво, знаеш ли — говореше тя. — Ти си силен!… Ти си хубав!…

Той мълчеше, разтворил ноздри. Това тяло, което преди малко не миришеше на нищо, сега имаше съвсем определен мирис: един приятен мирис, сладникав и остър едновременно, наподобяващ на смирна, не — на тамян… Водата от крана се стичаше в умивалника на капки с тих, кристален шум. „Карол, прощавай!“ Ако поне беше мъртва! Да не я вижда никога вече! А тази вечер на масата с Дюхурионови, Шолузови…

— Знаеш ли — каза Валери, — онзи тип, в Шотландия, онзи приятел на баща ми, ме държеше с часове гола на коленете си. Истинска свиня. Най-после му го казах. Отиде си разгневен. Ти, ти ми харесваш… Ще ми бъдеш ли верен?… Аз нищо не мога да ти обещая! Ако не си много мил с мене…