Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Ти ми каза, че така сте се уговорили!

— Трябваше да спася положението пред гостите ни!

— Къде отидоха?

— Казаха, че уж у Дидие Копелен.

— Защо уж?

— Защото нямам доверие във Франсоаза! Тя е такава комедиантка!

— Франсоаза?

Той я гледаше учуден, с разкопчана яка на ризата на малко затлъстелия си врат. Бащината му заслепеност я изненада и раздразни.

— Да, Франсоаза — каза тя. — Ах, тая…

— Какво?

— Нищо… нищо…

Тя стана и влезе в банята, за да се разсъблече. Един поглед в огледалото я успокои: изглеждаше по-млада, отколкото на снимката.

— Франсоаз!

Гласът на баща и я настигна в момента, когато влизаше в коридора. Тя се извърна назад и влезе в салона. Той беше сам, седеше в един фотьойл и държеше отворен вестник пред очите си.

— Ах! Ти си тук! Добър вечер — каза тя, като се спусна да го целуне.

С бавен жест той свали вестника върху коленете си. Погледът му й се стори толкова строг, че се спря учудена.

— От Института ли се връщаш? — попита той.

— Да, татко.

— Ти по колко лекции имаш седмично?

— Не знам точно. Искаш ли да видиш програмата ми?

— Да. Искам да знам точно какво правиш.

— Но защо, татко?

— Защото узнах, че ти излизаш често с един от твоите преподаватели.

— Карол ти е казала — прошепна Франсоаз с усмивка на тъжна ирония.

— Няма значение откъде черпя сведенията си! Едно нещо е положително: това не може повече да продължава!

— Кое?

— Отношенията ти с този човек!

Франсоаз почувствува внезапна слабост в краката си и седна.

— Те са толкова нормални, тези отношения! — каза тя.

— Аха! Така ли считаш! И все пак трябвало да се самоубиваш заради него! Да, сега и това вече знам! Трябвало е да се самоубиеш, спасили са те и ето че пак попадаш в лапите му!

Франсоаз си пое дъх и каза:

— Има някакво недоразумение между нас, татко. Преди всичко господин Козлов е един почтен човек…

— Един много почтен човек, който те е сложил в леглото си! — каза Филип с тежест.

Струя кръв нахлу в лицето на Франсоаз. Срамът я зашемети до сълзи.

— Свършено е с това, татко!

— За глупак ли ме вземаш?

— Заклевам ти се…

— Свършено е за днес може би, но утре това ще започне отново. И докъде ще те заведе, можеш ли ми каза?

Тя не отговори. Една врата се отвори зад нея. Карол, излязла от стаята си, се вмъкна, без да каже нито дума, под светлината на лампата и седна на края на дивана, встрани от своя съпруг и заварената си дъщеря. Привидно тя не искаше да се намесва в техния разговор. Беше дошла, за да присъствува като зрителка на унижението на Франсоаз. По лицето й се четеше спокойствието, което дава жизненият опит. Филип й хвърли бегъл поглед, сякаш за да почерпи от очите й нов прилив на енергия, и продължи:

— Този тип няма никакво сериозно намерение, ти добре, знаеш това, Франсоаз! Той те използува, защото си много млада и много наивна. И когато ти се насити, ще те зареже!

Присъствието на Карол придаваше на всяка негова дума особено ужасно значение. Това, което Франсоаз би понесла, ако беше сама с баща си, сега не искаше и да чуе пред тази жена, чиято невъзмутима маска криеше злорадството й. Чувство на неправда нахлуваше в нея като буря. Трябваше да възрази, по какъвто и да е начин, но бързо. Изпаднала в някакво свръхестествено състояние, тя се чу да казва:

— Александър Козлов съвсем няма намерение да ме зарязва, както ти казваш, татко, защото поиска да се ожени за мене.

— Какво? — изръмжа Филип, като вдигна глава. — Ти луда ли си?

— Все пак това е вярно.

— На колко е години?

— На тридесет и три.

— А ти на деветнадесет! Добре ли си направила сметката?

— Но същото както ти и Карол!

— Неопровержимо! — каза Карол, като повдигна бюста си грациозно.

— Във всеки случай ти си още малолетна — каза Филип. — Аз имам думата. И думата ми е не! Ти няма да се омъжиш за един бедняк без бъдеще!

— Той не е без бъдеще… Ще се яви на конкурс, за да получи звание… А пък аз, ако постъпя като преводачка в някое министерство…

— Ако, ако, ако!… Повтарям ти, че този брак е невъзможен…

Чаровният глас на Карол го прекъсна:

— Защо невъзможен, Филип? Франсоаз има право. Щом като този човек желае да се ожени за нея, ние би трябвало да говорим за всичко това по-спокойно…

Франсоаз погледна мащехата си с изненада.

— Сериозно ли е наистина това желание? — подзе Карол.

— Ами да — каза Франсоаз.

И я обзе панически страх. Никога не бе предвиждала възможността да се омъжи за Александър Козлов. Той й бе предложил брак лекомислено, почти на шега; тя много благоразумно бе отказала да го слуша; и ето че пред баща си и пред Карол сега защитава това абсурдно предложение, сякаш се касаеше за някакво жизнено решение за нейното щастие. Колебанията й, поведението й я тревожеха; не беше вече господарка на действията си; сновеше в мъгла.