Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Чака бебе… Искала да бъда близо до нея…

— Е, добре, отивай! — изръмжа Филип.

Карол се усмихна.

— Да, тръгвай бързо! Надявам се всичко да мине добре.

Излизайки от салона, Франсоаз се сблъска с Даниел.

— Къде си се затичала? — попита той.

— Мама ще ражда!

— Сигурна ли си?

— Да.

— В коя клиника?

— В същата, където и Анжелик, в Севър.

— И аз ще дойда с тебе!…

— Не, Даниел! Съвсем е излишно!

Навлече мушамата си, като слизаше по стълбите.

В чакалнята тя намери Ив Мерсие, седнал и опрял лакти на коленете си. Като я забеляза, той вдигна глава. По неговото лице със светли очи и с къс сплескан нос се четеше тревога.

— Не върви нормално — каза той. — Ще трябва да й направят кесарево сечение!

— Боже мой! — прошепна Франсоаз.

— Лекарят не изглежда загрижен. Така поне ще бъде упоена и няма да страда.

— Мога ли да я видя?

— Не. Тя е вече в операционната зала. Можем само да чакаме. Седни.

Посочи й стол близо до себе си.

— Тя много се измъчи — подзе той. — Крещеше. Викаше те. Аз се уплаших. И затова те повиках.

— Добре направи.

— Ние смятахме, че ще бъде към края на декември. А ето че три седмици по-рано… Дори не зная колко време може да продължи едно кесарево сечение…

— И аз — каза Франсоаз. — Кой пази Анжелик?

— Майка ми. О, в това отношение всичко е наред…

Той се изкашля, въздъхна дълбоко и млъкна. Франсоаз прикова поглед в отсрещната стена, боядисана в бледосиньо. Тя сравняваше със същата тревога своята собствена авантюра с тази на майка си, преминавайки от едната в другата със светкавични мисли като в трескаво състояние. Влажната топлина в родилния дом, бялото плъзгане на милосърдните сестри върху реките от линолеум, острите врякания, които преминаваха през тънките врати, целият този свят на кървяща плът, на някакво начало, на раждане предизвикваше в нея дълбоко одобрение. Рано или късно повечето от жените стигат до тази животинска мъка, до тази неземна радост. И тя самата, ако бог пожелае… Отново споменът за Козлов покри мисълта й като вълни. Тя се окъпа в тази вълна със затворени очи. После почувствува, че усмивка заиграва по устните й. „А мама, която сега страда… Аз нямам право!… Но всичко ще мине добре!…“ За щастие бяха сами в чакалнята. Ив Мерсие погледна часовника си.

— Много продължи!

Изведнъж той се изправи. Вратата се отваряше. Появи се мъж в бяла престилка. Лицето му бе грубо, месесто, погледът му спокоен и сериозен.

— Опечален съм, господине — каза той. — Детето се роди мъртво. Но операцията премина нормално. Няма опасност за живота на жена ви.

Сразена от новината, Франсоаз погледна Ив Мерсие. Изправен пред лекаря, с безжизнено лице, отпуснал долната си устна, той мълчеше. Най-после измърмори:

— Ех, добре!… Така, значи… Какъв удар за нея! Беше… беше момче, нали, докторе?

— Не, момиче.

— Ще й кажа… Тя ще съжалява по-малко. Мога ли да я видя?

— Не веднага. Едва сега я отнесоха в стаята и.

— Е, добре!… Значи малко по-късно?

— Утре, господине, утре…

След като лекарят си отиде, Ив Мерсие реши да прекара нощта в клиниката, за да бъде при жена си, когато тя се съвземе.

— И аз ще остана — каза Франсоаз.

— Не — каза той. — Предпочитам да бъда сам, за да й съобщя станалото. Прибери се вкъщи. Ще й кажа, че си била тука. А утре сутринта ще те повикам.

Една разбрана милосърдна сестра се съгласи да полуотвори вратата на стаята, в която лежеше родилката. В слабата светлина на нощната лампа Франсоаз видя майка си, бледа; със затворени очи върху леглото. Тя дишаше неравномерно. Ръцете й бяха слаби и сухи.

— Състоянието й все повече се подобрява — прошепна сестрата. — Идете си спокойна, госпожице. А пък вас, господине, веднага щом жена ви се събуди, ще дойда да ви повикам.

Тя затвори вратата тихо и поведе Ив Мерсие и Франсоаз в коридора.

Беше единадесет часът вечерта, когато Франсоаз пристигна на улица „Бонапарт“. Колата на баща й не беше в двора: навярно беше излязъл с Карол. Като разрови чантата си, тя откри, че е забравила да вземе ключа от апартамента. Но Даниел си беше вкъщи — той ще й отвори.

Тя звънна три пъти на входния звънец. Продължителна тишина. После вратата се отлепи от рамката. Не беше Даниел, а Агнес.

— Даниел не е ли тук? — попита Франсоаз.

— Тук е, госпожице. Трябва да е в стаята си. А господарят и госпожата отидоха на кино.

— Какво има, че вие още не сте си легнали?

— Пиша на семейството си — каза Агнес с важен тон. Веднъж в месеца, след като измиеше съдовете, тя се настаняваше в кухнята и с писалка в ръка, с очила на върха на носа си, свила устни, съчиняваше писма в четири страници на един многоброен британски род, който впрочем никога не й отговаряше.