Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Това Литъл Леди ли е? — запита Даниела.

— Да.

— Обичам я много.

— Аз не толкова.

Даниела наведе глава и започна да танцува сама из стаята. Тя се въртеше бързо, повдигаше първо едното, а после другото рамо, променяше стъпката, полюшваше ханшовете си, докосваше Даниел, като минаваше край него. Той отсъди, че е много трудно за един мъж да се държи почтено или просто интелигентно с едно момиче, което се кълчи под ритъма на музиката. С разтворени ръце и с набръчкано чело, той се усмихваше любезно и чакаше да свърши представлението. После ще й покаже своя доклад за здравното състояние в Брега на слоновата кост. Неочаквано Даниела се хвърли на врата му и му поднесе устните си. Прегърна я и я притисна към гърдите си, изплашен от мъжката сила, която забушува в него. Тя проявяваше лудост, като го предизвикваше така. Още малко и не би издържал повече! Но нямаше право. Тя бе толкова млада и чиста, тя бе сестра на неговия приятел Совело… Уста в уста, съсредоточен към формите на тялото, които се притискаха към него, той се отчайваше от себе си, че имаше толкова силно желание и толкова благородна душа. Виждаше живота си като наниз от трагични положения: беше двадесет и седми по физика, предпоследен по математика (това баща му не знаеше още), учението го отегчаваше, сигурно ще се провали на матурата и на всичко отгоре обичаше едно момиче, с което не биваше да спи. Тя шепнеше:

— Даниел! Даниел!

Той не казваше нищо и се бореше срещу изкушението да я съблече и обладае. Блъсна я върху леглото. Тя падна. Той се просна върху нея. Но тя се изви като змиорка, изплъзна се и се изправи на крака.

— Не — каза тя. — Това не!

И той стана, разгневен срещу нея и недоволен от себе си.

— Вие, момичетата, сте смешни! — каза той.

Устата му бе суха. Запали цигара и започна нервно да крачи напред-назад като величествен и самотен звяр пред Даниела, която го следеше с тревожен поглед.

— Сърдит ли си? — попита тя.

Той се разнежи: тя бе още дете.

— О, не — каза той. — Само че… виждаш ли… аз те обичам… Така че не трябва така да играеш… Иначе ще ме подлудиш… И няма да отговарям повече за нищо… Разбра ли?…

И той си помисли за своя опит като мъж, за вдовицата на горския, която имаше големи гърди, за Катрин Хош, приятелката на Дебюке, която му бе давала аванси и която се отдаваше на когото и да било (но която той не бе пожелал от вярност към Даниела), за онова раждане в походната болница сред степта. Негърката крещеше разчекната. Лекарят се потеше и изтриваше потта от челото си с ръкава на престилката. Един помощник пъдеше лениво мухите. После си спомни за майка си, легнала мъртвобледа и тъжна, с тъмни кръгове около очите. Видя я вчера, в клиниката. Бяха заедно с Франсоаз. За стотен път Ив Мерсие повтаряше: „Какво да се прави, сладката ми? Така му било писано!…“ Цветя в една смешна ваза, дадена от милосърдната сестра, емайлирана чиния с овнешка яхния в един ъгъл. Писъците на новородените зад параваните. Илюстровани списания върху един стол. Въздишаха, времето бавно минаваше, а нямаше какво да си кажат…

— За какво мислиш? — попита Даниела.

— За нищо определено — каза той.

— Косата ми е ужасна!

Той се приближи до нея, хвана я през талията и я целуна в крайчеца на устата.

— Виждаш ли, ти започваш отново — каза тя, като се обърна.

Беше равнодушна и нежна, искаше му се да заплаче, да я изпъди, да я набие.

— Хайде да си тръгваме! — каза той.

— Защо?

— По-добре ще бъде. Спря да вали…

Тя се нацупи весело и сърдито. Той я гледаше как облича мантото си, как прибира тетрадките и учебниците си — също като неговите миналата година: „Естествознание“, „Кратък курс по алгебра“. Като преминаваше през антрето, тя хвърли поглед към салона през полуотворената врата.

— Колко е хубаво у вас! — каза тя.

В двора те попаднаха пред Карол, която паркираше колата. Тъй като маневрата бе трудна, Даниел не можеше да не й се притече на помощ.

— Дай вдясно… Вляво сега… Право. Сега си добре, добре…

После той й представи Даниела. Карол удостои младото момиче с една благосклонна усмивка и се отдалечи, стройна и фина в леопардовото си манто, чиито петна танцуваха около нея.

— Тя е стра-а-шна! — заяви Даниела.

— Може би да! — изръмжа Даниел. — Но откакто я познавам, не ми се вижда вече такава.

— Много мило и за мене е това, което каза сега! Значи и мене след известно време ще опознаеш така, че повече няма да ме харесваш!

— Много го усукваш наистина — каза той.