Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Предполагам, че си размисляла за бъдещето, което те очаква с него — каза Карол.

— Тя не размишлява за нищо! — извика Филип. — Навикнала в семейството на удобства и безгрижие, тя не си представя какви са трудностите на едно домакинство! Ти няма да можеш да живееш с това, което печели твоят преподавател!

— Казах ти, че и аз ще работя, татко. И после, парите не са всичко…

— Франсоаз има право — отсече Карол. — В нашата епоха момичето не се омъжва за богатството на мъжа, а за неговите способности. Александър Козлов ми изглежда човек с много големи възможности. Аз имах случай да го видя, да говоря с него. Той е интелигентен, културен, със здрав разум…

Колкото аргументите на Карол ставаха по-настойчиви, толкова Франсоаз се чувствуваше по-затруднена. „Защо тази неочаквана любезност към мене? — мислеше си тя. — Да не би да съм била несправедлива към нея? Дали искрено желае да ми се притече на помощ? Не съм била права, че винаги съм се отнасяла с недоверие към нея. Ако Александър Козлов можеше да предположи, че водим такъв разговор!…“ Тя се опълчи с всички сили срещу това, което необмислено бе извършила. По лицето на баща й се забелязваха вече белезите на едно мълчаливо съгласие. Той се бе отпуснал във фотьойла и огънят в очите му угасваше между уморените клепачи. Бурните сцени бързо го изморяваха. Както винаги, той имаше доверие в жена си относно уреждането на семейните въпроси.

— Във всеки случай — каза той — считам, че с нищо не трябва да се избързва. След като се запозная с този човек, ще ти кажа откровено какво мисля по вашата работа…

Обърна се към жена си и тя го удостои с една усмивка на лъчезарна доброта. Благодареше му за неговата благосклонност. С гъвкаво движение отиде и седна върху облегалото на неговия фотьойл. Ръцете им се докоснаха. Тя въздъхна и неговият поглед угасна.

— Ето така! — каза тя. — Щастлива ли си?

— Много — каза Франсоаз.

И някакъв възел се образува в гърдите й, толкова тежък, толкова твърд, че дишането й се затрудни. Карол я привлече към себе си, като й поднесе бузата си, за да я целуне. После Франсоаз прегърна баща си. Но чувството, че се разиграва една страшна комедия не я напускаше. Беше удовлетворена и едновременно измамена. Лицето и пламтеше. Прибра се бързо в стаята си.

Голямата негърска глава, поставена върху масата, я посрещна с празен поглед. Тя се хвърли напреко върху леглото си. Най-просто бе да изчака да минат няколко дни и след това да съобщи на баща си и на Карол, че след като е размислила, е решила да не се омъжва. Тази мисъл я разведри. Скоро ще я повикат за вечеря. Стана, оправи косата си и влезе в стаята на Даниел. Той преписваше на пишеща машина доклада си до фондацията „Зелиджа“. Грижлив труд с параграфи, с подзаглавия, със снимки, залепени на цяла страница, с диаграми, начертани с цветни моливи.

— Бомба е, нали?

Тя прочете през рамото му: „Местните ритуали изискват мъртвецът, седнал пред колибата си, да присъствува на приготовленията за своето погребение… Жената на умрелия белосва тялото си с каолин и стои настрана…“

— Истина ли е това, което разказваш? — запита тя.

— Разбира се!

В дъното на апартамента иззвъня телефонът. Тя продължи да чете, развеселена от компетентността и от суховато-парливия стил на брат си. Мерседес почука на вратата.

— Викат ви по телефона, госпожице.

Франсоаз веднага си помисли за Александър Козлов. Защо ли? Не знаеше защо. Той никога не телефонираше вкъщи. И все пак можеше да бъде само той. Тя чувствуваше това. Той беше способен на такива дързости!

Изтича до салона, където баща й и Карол четяха седнали един срещу друг, и взе слушалката от малката масичка. Един мъжки глас:

— Ало! Франсоаз? Тук е Ив…

В миг тя позна гласа на втория си баща и каза машинално:

— Ив? А, да… Добър вечер!… Как е мама?

— Не е много добре. Телефонирам ти от клиниката. Току-що я пренесохме тук. Тя много се измъчва. Иска да дойдеш при нея!

— Какво каза лекарят?

— Е… нищо определено… Трябва да се изчака… Ето ти адреса… Клиника „Фюзелие“, улица „Брюйер“, Севър. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш?

— Разбира се — каза Франсоаз. — Има ли нужда от нещо?

— Не. Иска само да дойдеш!

Франсоаз постави слушалката и се обърна към баща си и Карол, които си даваха вид, че нищо не са чули.

— Не ще мога да вечерям с вас тази вечер — каза тя. — Майка ми е в клиниката…

— А…? — каза Карол с далечен глас. — Какво й се е случило?

Франсоаз, силно зачервена, прошепна: