Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Франсоаз премина на пръсти коридора, отвори вратата на стаята на брат си и видя малкия, че спи, свил се в леглото с лице към стената. Беше оставил лампата запалена. Един учебник по математика беше захвърлен на пода. Франсоаз не посмя да го събуди, угаси осветлението и внимателно затвори вратата. Ще му каже утре… Главата й тежеше. Потискаше я някаква особена, немного голяма, неопределена мъка. А освен това чувствуваше жажда. Дори много голяма жажда. Поиска й се да изпие чаша студено мляко и отиде в кухнята.

Агнес пишеше с голямо старание. Тя вдигна глава и погледна Франсоаз, която отваряше хладилника и си сипваше чаша мляко.

— Не искате ли нещо друго, госпожице?

— Не, благодаря.

— Много сте бледа… Трябва да сте уморена?

Франсоаз изпи млякото на бавни глътки. Беше ледено, плътно, мазно, навяваше мисли за вятър и пасбище. Тя остави чашата си. Не й се спеше. Не знаеше какво да прави. Агнес продължи да пише. Кухнята беше чиста, блестяща. Слаба миризма на лук се носеше във въздуха. Франсоаз каза:

— Връщам се от клиниката. Майка ми чакаше бебе. Направили й кесарево сечение. Детето е мъртво.

Агнес остави писалката си.

— Много тъжно, госпожице. Но знаете ли, когато жената не е съвсем млада… На моята сестра — тази, която е на работа в Руан — й се случи същото нещо. А тя все пак е яка жена. Осемдесет и два килограма, какво ще кажете?

— В момента — прошепна Франсоаз — майка ми още нищо не знае; тя е още упоена; но когато узнае…

— Е, това е по принуда!… Разчиташ на нещо, а после — нищо… И знаете ли, че това по-лесно се понася, отколкото да загубиш дете, което вече е живяло, да кажем, шест години, както моята друга сестра, която си остана в Морга.

— А, вие, вашето дете, Агнес?

— Добре е. То е при голямата ми сестра, в Шартър. Тя го гледа. Аз не бих могла при тая моя работа!

— Какво е станало с вашия мъж?

— Аз нямам мъж, аз съм самотна майка — каза тя сериозно, сякаш признаваше, че страда от неизлечима болест.

— Все пак вашето дете има баща!

— Бащата, когато научи, избяга.

— Бедната ми Агнес!

— Много по-щастлива съм така. Като навикнеш без мъже, е по-добре!

Тя се засмя и се отпусна на облегалото на стола. Големите й червени ръце, разтворени широко, държаха по един бял лист хартия.

— Утре ще отида да видя майка си — каза Франсоаз.

— Много я обичате, нали? — каза Агнес.

— Да.

— Аз не съм виждала вашата майка. Постъпих при вас на работа точно след това. Има вече пет години оттогава, да! Как минава времето! Наистина ли не искате да хапнете нещо?

— Не, Агнес.

Настъпи мълчание. Агнес отново се наведе над писмото. Франсоаз излезе от кухнята.

Дъждът ги изненада на улица „Жакоб“. Кос, яростен, пронизващ дъжд. Да влязат в някое кафене? Даниел нямаше пари.

— Отиваме у нас! — каза той.

Бяха съвсем близо. Затичаха се. Даниел забавяше ход от време на време, за да може Даниела да го следва. Тя тичаше неумело като всички момичета, размахала отпуснато краката си встрани като метлички. Мокрите й коси подскачаха на пресекулки върху лицето й. Тя беше мушнала тетрадките и учебниците си под мантото и ги придържаше с две ръце през джобовете. От това коремът й изглеждаше издут. Беше смешна. Когато преминаха външния вход, тя едва дишаше. В асансьора той я попита:

— Добре ли си?

— Да — каза тя задъхано.

Той почувствува някакво безпокойство. За пръв път водеше момиче вкъщи. Е, що от това! Нямаше да правят нищо лошо! Не живеят в Средновековието! Щяха да си говорят, да пушат, да гледат снимки от неговото пътешествие, да слушат плочи. И най-приятното беше, че между четири и пет часа обикновено в апартамента нямаше никого, освен прислужничките.

Той завъртя ключа в бравата. Тишината, която идваше от празните стаи, му възвърна смелостта. Впрочем Даниела се чувствуваше много добре; и на него му се искаше да бъде като нея.

— Оттук — каза той, като мина властно пред нея в коридора.

Преминаха край редица долапи в стената. Зад тия еднообразни врати дремеха летни дрехи. В стаята Даниела изпадна в екстаз: големият афиш с негърка с поднос, талисманите, рибата луна, превърната в лампа, червените стени и черният таван — всичко й харесваше! Тя свали мокрото си манто, просна го върху облегалото на един стол и се изправи пред огледалото, за да се среше. Русата й коса, намокрена от дъжда, бе придобила бакърен цвят. Около сините й очи с бляскави кафяви петънца имаше лунички. Когато повдигаше ръце, гърдите й се очертаваха под розовата вълнена блуза. Даниел беше смаян, като я гледаше сега цяла-целеничка в тази обстановка, в която той толкова често бе мечтал за нея. Изведнъж това място, запазено още от детинството му за работа, за сън и за съкровени мисли, започваше да губи своето значение като напълно мъжки кът. Той пусна грамофона. Първата плоча беше някакъв блус.