Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Не.

— Не искате ли?

— Не.

По лицето му се появи тъжна усмивка, която прикова погледа й.

— Толкоз по-зле.

— Ще се прибера вкъщи — прошепна тя.

Остави я да си тръгне. Тя направи три крачки, извърна се и го видя, че блъска вратата на бистрото.

— Не ти ли омръзна? — попита Жан-Марк, като затвори тетрадката си по административно право.

— Да — каза Дидие Копелен. — Не познавам нищо по-гадно от това! Минаваме ли към гражданското?

Жан-Марк погледна часовника си: четири часът. Очакваше Валери дьо Шарнерай след половин час. Точно време, за да се подготви, да постави малко ред в стаята… Той не бе очаквал, че тя ще се съгласи да дойде в квартирата му още при първия разговор по телефона. Навярно не беше заета.

— Не — отвърна той. — Имам среща. Ще ме извиниш…

— Да, разбрах и трябва да се измъкна!

— Не чак толкова бързо!

— Някое момиче от факултета?

— Не.

— Спиш ли с нея?

— Не още!

— Във всеки случай не забравяй да дойдеш вкъщи тази вечер!

— Да, но късно — каза Жан-Марк. — Има някаква вечеря у баща ми. Обещах да присъствувам.

— Домъкни се, когато искаш, но знай, разчитам на тебе. Бих желал все пак да се запознаеш с Жаклин.

Камъчето бе изплюто: Жаклин! Откакто се бе уловил на въдицата на тази студентка по медицина, Дидие не беше същият: замислен, неспокоен, небрежен. Навярно имаше „сериозни намерения“ тоя глупак! Жан-Марк го тупна по рамото.

— Закълни ми се, че няма да извършиш глупостта да се ожениш за нея!

Дидие се размърда на стола, засмя се и вдигна ръка.

— Заклевам ти се!

— Дори ако е много хубава (а не се съмнявам, че е такава!), като се ожениш, ще провалиш всичко. Можеш ли да си представиш да следваш и да имаш жена вкъщи, а може би и деца? Не, драги мой, на нашата възраст човек не трябва да се обвързва с момиче. Имай куража да бъдеш малко мръсник в любовта! Иначе си загубен!

Струваше му се, че чува баща си. Този втори образ, твърд и решителен, който се надигаше в него, го затрудняваше.

— Ще говорим отново, след като я видиш — измърмори Дидие и стана, за да си тръгне.

Той взе сакото си от облегалото на стола и го наметна. Отвореното му лице с големите рогови очила блестеше от увереност. „Какво добро момче!“ — помисли си Жан-Марк. И изведнъж свъси вежди. Приближаващи се стъпки се чуха в коридора. Някой почука на вратата. Валери беше подранила. По земята имаше книги, чифт подпетени обувки под кревата, мръсно бельо под умивалника… Това безредие дразнеше Жан-Марк, но пред Дидие той не искаше да подрежда нещата си.

— Влез! — каза той.

Валери се появи — руса, фина и бяла. Тя бе облечена в много хубав жълтеникав костюм, гарниран с черно. Жан-Марк се почувствува горд от тази елегантност. Но способен ли беше Дидие да оцени изтънчеността на един дамски тоалет? Той поздрави Валери, каза на Жан-Марк: „Значи тази вечер, непременно, нали, драги?“, и излезе много бързо.

Валери обходи с поглед стаята.

— Бомба е! Лесно ли я намери?

— Да, чрез един приятел.

— И сега сам ли живееш?

— Както виждаш…

— Нищо не виждам! Може би зад тоя параван има цял харем!

— Не, само един душ!

Тя започна да се смее звънко, седна в края на леглото диван, наведе назад тялото си, като опря двата си лакътя на дюшека. Свила глава между раменете си и изпъчила гърди, тя втренчено гледаше Жан-Марк. Той не виждаше нищо друго, освен смачканите обувки на пода. Жълтата кожа беше деформирана, изтъняла, протъркана и потъмняла от употреба. Вехтории, които той обичаше, защото му бяха удобни, и не искаше да се раздели с тях, но които внезапно го ужасиха.

— И така, впечатлението ти от Съединените щати?

Този въпрос, задаван му вече сто пъти, го накара да настръхне. Принуден да повтаря едни и същи думи, за да изрази ентусиазма си, в края на краищата той започваше да се съмнява в него. Приличаше на актьор, изморен от най-хубавата си роля.

— Прекрасно! — каза той просто. — А ти беше в Шотландия, струва ми се?

— Да.

— Хубаво ли беше?

— Страшно! Яздех всеки ден.

— И това ли е всичко?

— Не, мога да ти съобщя, че не съм вече девствена.

Изрече го непринудено, вирнала нагоре носле и присвити искрящи очи.

— А? — каза той. — Моите поздравления.

Не беше изненадан. Но тази новина, която би трябвало да го радва, защото изравняваше терена пред него, по-скоро го смущаваше. Сякаш Валери му беше отнела причината да я уважава, сякаш сега не бе вече така свободен в избора си! Той извади от един шкаф бутилка уиски, която бе взел снощи от мазето на баща си, газирана вода, чаши и постави всичко на земята, пред леглото. В същото време с бърз жест той блъсна старите обувки. Но те се опряха в краката на пружината и останаха на открито.