Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Като каза това, той стана и пусна електрическия грамофон на Франсоаз. Женски глас, неприятен, сърцераздирателен и стократно усилен, разтърси стените на стаята. Пееше хълцайки, в бърз такт, с акомпанимент на китара.

— Каква е тази плоча? — попита Франсоаз.

— Взех я от Брекошон! — каза Никола̀.

— Взел си я? Как така си я взел?

— Да, че какво от това! Ще ми я удържат от заплатата. Чудна е, нали? Само че твоят грамофон нищо не струва! Другия месец ще купя по-добър.

— А каква марка кола ще си избереш? — попита подигравателно Александър.

— Едно ферари — каза Никола̀ с възможно най-сериозен тон. — Червена, спортен модел, с пет скорости и с хронометър, за да обикалям с двеста и седемдесет километра в час из квартала.

Той се завъртя на един крак и цялото му тяло затрептя, сякаш пронизано от електрически ток. Разкрачен, с разперени вляво и вдясно ръце и с разклатен корем, той сякаш постепенно засилваше ритъма на своя полет. Не музиката го носеше, а той принуждаваше музиката да го следва. Даниел се опита да се завърти като него, но се залепи на пода и вперил поглед в краката на Никола̀, започна да се друса. Движенията му обаче бяха тромави в сравнение с тези на партньора му, който беше цял настръхнал, засмян и вездесъщ. Не можейки да устои на зова на музиката, Дани също стана. Тя започна да се клати ту на едната, ту на другата страна с тънките си крачета и издутия корем, като правеше малки, предпазливи стъпки. „Не съзнава колко е смешна! И очарователна, може би именно затова!“ — помисли си Франсоаз, после й се усмихна, за да я окуражи. Музиката спря. Никола̀ смени плочата.

— Тая песен е още по-хубава! — каза той.

И продължи да танцува с втренчен поглед и полуотворена уста.

— Как го правиш? — попита Дани. — Три стъпки вляво и една назад…

— Да — каза Никола̀. — И подскачаш намясто… После отново същите стъпки, но със завъртане.

— А аз ще мога ли? — попита Даниел.

Беше се зачервил, стараеше се, но несръчно.

— Ще пробиеш пода! — извика Никола̀ със смях.

Франсоаз дълго ги гледа как беснеят разярено и планомерно всеки в своето кътче. После, като не можеше повече да се удържи, се присъедини към тях. Желанието да танцува движеше краката й. Никола̀ я хвана за ръка, за да й помогне да влезе в ритъм.

Седнал пред чашата си, Александър биеше в такт с пръст по ръба на масата. Това оживление около него го забавляваше. Имаше чувството, че е надзирател през време на почивка в двор на лицей. Франсоаз и Никола̀ бяха на една възраст. Лакът до лакът, ръка в ръка, те изпълняваха леки и абсурдни стъпки. Раменете им трептяха, главите им се клатеха ритмично. Еднаква радост блестеше в очите им. Александър отпи глътка вино. Тръпчив вкус изпълни устата му. Музиката, силна и дива, действаше във всички посоки. Хрумна му смешната мисъл: истинската двойка не беше той и Франсоаз, а Франсоаз и Никола̀. Той си ги представи как се любят. Тайно. Или може би пред него. Защо не? Смесицата от любопитство, коварство и желание накара кръвта му да закипи. Как може Филип да се е възмутил, че Карол го е мамила със сина му! Какъв глупак! На негово място той би изпитал страшна възбуда от тази авантюра. Всичко, което може да създаде удоволствие на човек, трябва да се уважава. Франсоаз се върна и седна до него. Беше задъхана, със зачервени бузи, с кичур коси, залепнали на челото й. Той я погледна с подновен интерес.

Книгата за последната световна война, която Филип бе започнал да чете с увлечение, изведнъж му стана отегчителна. Седнал в леглото си, той прочиташе бегло сбитите страници и се учудваше на миналото време и на опустошенията. Силата на човешката природа да възстановява раните е чудодейна. Каква бездна между връстниците, които бяха преживели историята, и младите, които я изучават! Много известни имена, страхотни дати, вече полузабравени… Погледът му все повече и повече се откъсваше от книгата, за да се отправя към вратата. Сякаш очакваше посещение. А все пак добре знаеше, че тя нямаше да дойде да го търси тук. Не беше ли направил грешка, като се настани в бившата стая на Жан-Марк? Всъщност беше най-добре да спи в кабинета си. Но Карол никога не би се вмъкнала в този ъгъл на апартамента. Това би й напомнило едно мъчително минало… Абсурдно!

Ако имаше желание да го види насаме, тя би го намерила, където и да е. Но истината бе, че тя избягваше присъствието му, че той й пречеше, че я задушаваше. Той отново надигна глава. Шумолене на плат в коридора. Скочи, навлече халата си и изтича към кухнята. Карол беше там в розов пеньоар, с измъчено лице и с необикновено блестящи очи.