Анри Труайя: Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Десет часът и двадесет минути — от ден на ден той ставаше все по-късно. Как можеше да спи при шума, който тя вдигаше, като тракаше на машината? А всъщност беше толкова лошо настанен в това малко антре без прозорец! „Да го изтегля за крака или да го оставя да спи?“ — питаше се Франсоаз, като отправяше поглед към вратата на вестибюла. Жълтата боя беше шупнала по средата. Франсоаз съжаляваше, че не бе избрала друг цвят, когато беше пребоядисвала апартамента: например бледосиньо или светлозелено. Ръцете й отново допряха клавишите: „До половин час ще го завърша!“ Текстът, който преписваше за фирмата „Топ-Копи“, беше, както обикновено, толкова досаден, че тя дори не се мъчеше да разбере смисъла: юридически анализи, изпълнени с графи и цифри. Беше обещала да предаде всичко до обяд. А през това време Александър работеше над преводите си, седнал на маса в едно кафене. Всъщност той винаги обичаше да работи при шум и движение на хора. Ненавистта му към условностите го караше да избягва всичко, което можеше да създаде удобство на мисълта му. Ето че времето започваше да се оправя. Слънчев лъч проникна в стаята. Рамката на вратата блесна като мед. Дръжката на вратата от бял фаянс се завъртя. Никола̀ се показа на прага със сънливо лице, с бухнали коси като черна вълна на темето и с разсеян поглед. Носеше една стара пижама на Александър с протъркани маншети. Разкопчан, горнището на пижамата се развяваше на гърдите му, панталонът висеше отпуснато на бедрата му. При всяка крачка рискуваше да го загуби. Ако това станеше, Франсоаз щеше да се смути повече от него. Тя предполагаше, че той е много безсрамен. Като баща си. Но у Александър това отвращение към предразсъдъците, мислеше си тя, беше резултат на размишление, докато у Никола̀ всичко беше инстинктивно. Той се прозя и мина в кухнята баня, за да се измие.

— Знаеш ли колко е часът? — извика тя.

— Не.

— Десет и половина.

— Аха!

— Щом се приготвиш, оправи веднага леглото си.

Той не отговори.

— Да оправиш леглото си! — повтори тя.

— Добре де, добре!

— Тогава побързай!

— Побързай, побързай! По-лоша си от майка ми!

Тя се усмихна при мисълта, че може да я сравнява с майка си, когато беше едва с три години по-голяма от него. Тръбите ръмжаха. Миеше се под душа. Тя го чу как пее сред ромола на водата. Най-сетне се появи отново: пижамата беше залепнала на места по лошо избърсаното му тяло, капки вода блестяха в косите му: Франсоаз му хвърли бърз поглед и продължи да пише.

— Ще ми направиш ли кафе? — попита той.

— Не. Много бързам!

— Не си много любезна!

Той се завъртя на петите си. Клечки щракаха една след друга. Десетина. Франсоаз се въздържа да се намеси. После се чу звън на съдове:

— Франсоаз, къде е захарта?

— Потърси!

Хлопна врата на шкаф. Никола̀ се вълнуваше.

— По дяволите! По дяволите! Никога не е на едно и също място! Къде си я завряла? Кажи де!… Ах, млякото изкипя!

Сега вече тя се втурна в кухнята: не беше вярно. Никола̀ я гледаше, смеейки се. И тя се засмя, блъсна го, взе тенджерката от ръцете му и наля кафето в една купичка. Той го изпи прав. Тя не пожела да му намаже филийки с масло.

— Ще ми помогнеш ли да си оправя леглото? — попита я той с още пълна уста.

Погледът му беше пламтящ. Тя склони, мърморейки:

— Няма да мога да свърша до обяд.

Той я придружи в антрето: до дюшека, поставен върху самия под, бяха захвърлени криминален роман и пепелник, препълнен с угарки. Франсоаз вдигна завивката, чаршафите. Той се учудваше на енергията й.

— Лъвско месо си яла!

— А ти ряпа! Надявам се, че след малко ще станеш по-темпераментен, за да се явиш в кожарския магазин.

— Кой кожарски магазин?

— Тоя от малките обяви.

— Ах, малките обяви! Не им вярвам вече. Като се явиш, мястото е винаги заето!

— Защото се явяваш много късно!

От два месеца, откакто тя следеше за него обявите за предлагане на работа във вестниците, той се влачеше по тия адреси с все по-голямо отвращение. Навярно когато се е представял, видът му е бил толкова отчаян, че никой не е искал да го наеме.

Те изправиха дюшека към стената, за да отворят пътя, поставиха сгънатите чаршафи отгоре и покриха всичко с одеялото. После Франсоаз се върна при пишещата си машина. Никола̀ започна да се облича във вестибюла.

— Кое повече харесваш — синьото ми поло или червеното? — попита той.