Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— Хубав ли е? Моето небце е от картон, нищо не усещам! Тя стана, излезе и се върна след малко, като размахваше една голяма носна кърпа на Филип. Лицето й съвсем изчезна. Цялата маса избухна в смях. Тя възропта:

— Бих желала да ви видя като мене!

Тя кихна. На Филип до болка му се прииска да я прегърне. Защо дори когато беше хремава, не можеше да се държи като всички хора? Хремата на Карол беше събитие, зрелище, нещо необикновено, нов повод да изненадва и да съблазнява. Температурата зачервяваше бузите й. Тя се задъхваше с полуотворени устни. Навярно полагаше големи усилия, за да се държи права и да взема участие в разговора. Когато се събраха за кафето в салона, на нея й прилоша, тя седна на облегалката на един фотьойл и изохка:

— Не мога повече! Мисля, че ще бъде по-добре да легна! Моля ви, не се занимавайте с мене! Останете, останете…

Тя отново сложи омбрираните си очила, усмихна се на всички с плачевен вид, размаха леките си гъвкави пръсти, чиито нокти блестяха, и изчезна зад вратата на стаята си. За Филип светът изведнъж отново се вледени. Синът му, дъщеря му, които беше посрещнал с радост, сега вече му досаждаха. Слушаше ги с отегчение и желаеше да си отидат. Погледът му ги тласкаше навън. Франсоаз забеляза това и каза:

— Късно е… Татко е уморен… Мисля, че трябва да си отидем…

На улица „Бонапарт“ Александър хвана под ръка Франсоаз и Дани и заяви:

— Аз, деца мои, намирам, че е много рано за спане. Ще приключим вечерта у нас. Съгласни ли сте?

Даниел и Дани приеха с ентусиазъм. Франсоаз си помисли, че може да им предложи само вино и се отчая. Студена и мъглива тъмнина изпълваше пространството между къщите. Уличните лампи мъждукаха в разтапящата се мъгла. Няколко антикварни витрини, осветени през нощта, предлагаха призрачни мебели зад посивели стъкла.

— Какво пък, като Карол е хремава! — каза Даниел.

— Да — каза Александър. — Баща ти беше много развълнуван!

— Не това го развълнува — прошепна Франсоаз — а другото, което ти каза за Никола̀.

— Не трябваше да казвам може би?

— Не.

— Най-сетне, Франсоаз, ние не можем цял живот да крием от него като някакво непростимо престъпление, че имам син и че сме го взели вкъщи!

— Татко не е способен да разбере едно такова положение.

— Не! Не! Но малко го интересува това, което може да ни се случи! Той мисли само за дребните си лични интереси. Карол и само Карол!

— Да — каза Франсоаз. — Това е печално!…

Даниел я прекъсна:

— Най-печалното е скарването с Жан-Марк! Мислиш ли, че ще трае дълго?

— Откъде да знам?

— Факт е, че и двамата са много трудни! — въздъхна Даниел. — Колко пъти се мъчих да разбера!… Но щом произнеса името на Жан-Марк, лицето на татко веднага се вдървява, а пък щом запитам Жан-Марк защо вече кракът му не стъпва вкъщи, той замълчава и става непроницаем… Може би ти, Франсоаз, ще имаш по-голям шанс…

— Не — каза тя.

— Нямаш ли представа за това, което се е случило между тях?

Франсоаз поклати отрицателно глава. Александър я загледа с ирония и каза:

— Отново загадки! Баща ти не трябва да знае, че Никола̀ живее при нас, Даниел не трябва да знае, че Жан-Марк е предизвикал гнева на баща ти заради тая своя история с Карол. Какво означава тази ученическа мания да се играе на криеница?

Даниел спря да се движи и каза:

— Жан-Марк е имал някаква история с Карол?

Учудена за миг от намесата на Александър, Франсоаз се изплаши да не би той да прекали, избърза и отговори поривисто:

— Да, Карол така го е очаровала, че той се е влюбил в нея, а татко е научил!

Това сладникаво обяснение на събитията предизвика усмивка по устните на Александър. А пък Дани потъна в изумлението на невинността.

— Така ли? — измънка тя. — Но това е ужасно!

Даниел има̀ време да размисли и със сериозно лице бавно произнесе:

— Разбирам сега защо Жан-Марк е на деветото небе! Според Фройд много хора желаят майка си. А пък докъде може да се стигне щом се отнася за мащехата!… Като казвам това, смятам, че татко пресилва нещата… А пък Карол трябва да е голяма курва, щом е изиграла този номер! Не си ли дава сметка, че човек може да се провали с такъв нагон в главата си!

Той продължи да крачи с философска ярост в погледа си.

— И най-вече не казвай на Жан-Марк, че си узнал! — препоръча му Франсоаз.

— За какъв ме смяташ? Ще чакам той сам да ми заговори.

— Няма да ти заговори.

— Права си. Той е от оная порода хора, които ревниво крият тайните си!

Дани беше пуснала ръката на Александър и с изправен гръб и изпъкнал корем крачеше сама, клатушкайки се като патица. Даниел я прегърна. Тя вдигна към него детското си лице. Размениха си лека като полъх целувка.