Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Александър отвори вратата и натисна електрическия ключ. Рязка светлина падна от голямата крушка върху леглото, което преграждаше антрето. Никола̀ се надигна на лакти и заслепен, извика. Беше се излегнал облечен, чакайки завръщането на баща си и на Франсоаз.

— Какво? Спеше ли? — попита Александър. — Няма още единадесет часа!

— Бих искал да те видя на мое място! — изръмжа Никола̀. — Съсипан съм, като се прибирам!

Лошото настроение на Никола̀ забавляваше Франсоаз. Десет дни, откакто работеше у Брекошон, а вече обвиняваше целия свят, че е отговорен за умората му. Като видя Даниел и Дани, той благоволи да забележи усмивките им и измърмори:

— Добър вечер!

Понеже не се помръдваше, Франсоаз повдигна единия край на дюшека. Наклонен изведнъж настрана, Никола̀ се изправи. Един след друг Франсоаз, Дани, Даниел и Александър прекрачиха постелята и влязоха в стаята. Никола̀ ги последва, като се почесваше по главата.

— Разбудихме ли те? — попита Дани.

— О, не — отговори Никола̀, като се прозя. — Не спях, дремех.

Всички насядаха около масата. Франсоаз извади от бюфета чаши, бисквити и бутилка вино.

— Хайде, Никола̀, разказвай! — каза Даниел. — Харесва ли ти работата?

Никола̀ се изсмя лукаво и започна да разказва за своето нещастие. Наистина той работел в книжарницата само следобед, но ако му се вярва, на него възлагали най-тежките и най-унизителните работи: да отваря пакетите, да подрежда томовете, да изчиства праха от рафтовете, да слиза в сутерена за попълване на асортимента, отново да се изкачва горе с купища книги в ръце. Касиерката госпожа Бук била, казваше той, едно грамадно женище с жив поглед и мозък, гъмжащ от цифри; продавачката госпожица Лафолик, стара мома, суха като опушена херинга, си въобразявала, че разбира от литература, съветвала клиентите компетентно, наричала пред тях Никола̀ „малкия“ и си въобразявала, че го обучава да овладее вълнуващата книжарска професия, като му шепнела на ухото търговски наставления с възкисел дъх. Що се отнася до Брекошон, той се появявал като вихър по десетина минути на ден и обзет от внезапно вдъхновение, разтурял рафтовете, за да се наредят по тях непродаваеми луксозни издания, които поръчвал по телефона. Изобщо Никола̀ се питаше как това предприятие, ръководено неразумно, покрива разходите си. Ако той бил на мястото на Брекошон, щял да го реорганизира из основи! Най-скандалното било, че под претекст за чиракуване му плащали само четиристотин франка месечно.

— Повече ли печелеше във „Френски текстил“ в Тулуза? — попита Александър.

— Да!

— Защото работеше целодневно.

— Разбира се.

— Значи само от тебе зависи…

Коварният намек смрази Никола̀. Погледът му, устремен направо в празното пространство, обвиняваше обществото, което определя възнаграждението според труда.

— Чувствам, че много скоро ще пратя всичко по дяволите! — каза най-сетне той, като стисна челюсти и леко поклати глава.

Тази заплаха, която той много пъти беше произнасял, не направи впечатление на никого, но като че ли го успокои.

— Вечерял ли си? — попита го Франсоаз.

— Да — каза той. — Дори измих чиниите.

Вик на възторг поздрави тази проява. Никола̀ се развесели. Беше съвсем очевидно, че не му беше неприятно, че мързелът му, признат от всички, вземаше размери на легендарен порок. Отпуснал се на стола, той попита с церемониален тон:

— А у баща ти хубаво ли беше?

— Много хубаво — каза Франсоаз. — Доста се говори за тебе.

— Ами?

— Да. Ти си дори поканен за следващия път.

Лицето на Никола̀ стана равнодушно. Навярно си беше наложил да се преструва, че нищо не го учудва.

— Ще бъда очарован да се запозная с твоя баща и с мащехата ти — каза той важно.

Франсоаз се възхищаваше на тази смесица от присмехулство и важничене. Откъде идваше непринуденото му държание? Сигурно не от възпитанието на майка му в Тулуза! Преди да го познава, Франсоаз никога не би повярвала, че човек може да бъде елегантен с едно протъркано червено поло и със сив кадифен панталон, издут на коленете. Той отпи глътка вино, изхруска една суха бисквита, наведе се и внимателно загледа краката на Даниел под масата.

— Нима харесваш такива обувки? — каза той, като се изправи.

— Знам ли — каза Даниел. — Такава е модата.

— Не са вече на мода — отвърна строго Никола̀.

— Така ли?

— Щом пипна бомбастичната си заплата от Брекошон, ще си подаря английски ботинки, истински боти със сребърна тока.