Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Велосипеди и веломотори бяха вързани с вериги към дърветата. Дани стоеше малко встрани, свенлива, сдържана, с очертан корем под невзрачен шлифер. Можеше да се предположи, че крие тетрадките си под мантото, както преди. И все пак не, тази изпъкналост не приличаше на никаква друга: съдържателна, обтегната, жива. Той се приближи до нея и я целуна нежно.

— Знаеш ли — каза й той — Колере-Дюбрусар върна домашните. Имам тринадесет и половина. Най-високата бележка беше петнадесет.

— Чудесно! — каза тя. — А Лоран?

— Девет. Не е разработил добре темата. Бях му казал…

Точно в това време Лоран пристигна с приятели. Дани попадна в средата на кръг от философи. Изглеждаха й много млади в сравнение с нейния съпруг и с брат й, които бяха скъсани на матура по елементарна математика и сега повтаряха курса като по-възрастни с една година. Едно русо, лукаво на вид момче я гледаше жадно, сякаш никога не беше виждало бременна жена. Другите непринудено се преструваха, че не забелязват нищо. Размениха няколко остри мнения върху последните филми, които според тях бяха подигравка с изкуството и здравия разум. Изведнъж един едър и груб човек, мустакат и с очила, изникна сред групата: самият господин Колере-Дюбрусар. Той отправи към Дани мил и любопитен поглед. Навярно някой му бе казал, че ученикът Ейглетиер е женен. Даниел се подвоуми една секунда, после каза важно:

— Господине, представям ви моята жена… Дани, господин Колере-Дюбрусар, моят учител по философия…

Господин Колере-Дюбрусар се поклони и пое ръката, която Дани му подаде.

— Щастлив съм — каза той — да се запозная със съпругата на един от моите най-добри ученици. Довиждане, надявам се да се видим пак, госпожо… До утре, господа!

Той си тръгна, като остави след себе си някакъв лъх на куртоазия. Даниел го проследи с очи и каза:

— Той е страшен!

— Да — съгласи се Дани. — Човек не би казал, че е учител. — И после добави: — Ще дойдеш ли с мен? Имам да правя покупки за мама.

Даниел поклати глава отрицателно.

— Какво? Време ли нямаш? — попита тя.

Той я хвана под ръка, отведе я далеч от приятелите си и каза:

— Срещнах Жан-Марк, когато отивах към лицея. Определихме си среща в четири и половина часа в „Суфло“.

— Тогава да те придружа.

— Предпочитам да отида сам.

— Защо?

— Защото съм решил да му говоря за някои неща…

— На тема скарването му с баща ти?

— Да. Пред тебе ще му бъде неудобно да отговаря.

— Грешиш, като се бъркаш в тази история!

— Брат ли съм му или не?

— Ти си наистина мило момче — каза Дани с очи, изпълнени с любовен блясък.

Даниел вдигна рамене с досада. Той не влагаше никаква любезност в желанието си да води разговор с Жан-Марк. За него това беше въпрос на морална чистота, на смелост и на логичност. Тъй като по всяка вероятност разривът между неговия брат и баща му се дължеше на недоразумение, необходимо беше някой с бистър ум, здравомислещ да убеди и единия, и другия, че са направили грешка. И този някой не можеше да бъде друг, освен него, защото срещу тия двама заинтересовани той беше единственият друг мъж в семейството. Откакто преди повече от една седмица Франсоаз му беше разкрила причините, които отдалечаваха Жан-Марк от дома им, той кроеше този план с растяща възбуда.

— Ще се бавиш ли? — попита Дани.

— Откъде мога да знам? Веднага след това ще дойда при тебе вкъщи.

Тя се подчини; винаги беше съгласна за всичко. Рядко качество у жените. Той и не би понасял да бъде иначе. Самият той, мислеше си Даниел, я бе направил такава за няколко месеца съвместен живот.

Когато се разделиха на ъгъла на улицата, той я погледна с необикновена нежност, преди да се заеме изцяло с целта на своята мисия.

Остъклената тераса на „Суфло“ беше претъпкана с хора. Още от прага изглеждаше невъзможно да се придвижи напред, толкова беше непроходимо. Все пак Даниел откри в дъното свободно местенце на една пейка. Седна и си поръча кафе. Жан-Марк още не беше дошъл. Толкова по-добре. Докато чака, ще подреди добре аргументите си. Ако успее, какво облекчение за цялата фамилия! Той се виждаше вече с ореол на победител, когато някаква сянка се появи между него и светлината от улицата. Жан-Марк дръпна един стол, седна с мрачен вид срещу брат си и каза:

— Момче, чай с лимон!

— Виж ти! — каза Даниел. — Чудесна идея! Трябваше и аз да взема чай.

— Е, добре, поръчай си!

— След кафето?

— Ами да!

Сервитьорът донесе два чая. Пиха мълчаливо. Даниел чакаше момента, за да мине в атака. Неочаквано Жан-Марк попита: