Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— А вие как я карате? Жан-Марк ми каза, че живеете при родителите на жена ви. Едва ли е много поносим този домашен интернат с цензор и надзирателка пред вратата на спалнята?

— Даниел за малко да се разсърди, но се овладя. Стори му се, че Спиноза поставя ръка върху рамото му.

— За щастие — каза той — цензорът и надзирателката са достатъчно интелигентни, за да ни оставят на спокойствие.

— Засега! Въздържат се! Ще видите след няколко месеца!

— Няма да се променят. Това е въпрос на характер.

— Значи вие сте едни малки щастливци?

— Може би.

— Ако трябва да живея при родителите си, след като се омъжа, това ще свърши много зле. Обожавам майка си, но мисълта, че тя може да се меси в работите на моето семейство…

Даниел си помисли, че Валери всичко е пресметнала и неслучайно говори по въпросите на брака пред неговия брат. Жан-Марк обаче я гледаше с шеговита усмивка. Беше ли вече омотан? Все пак не трябваше да прави тази глупост! А защо не? Нима Жан-Марк е длъжен да сподели мнението на Даниел, че Валери е „непоносима“. Те винаги са имали различни вкусове.

— А твоето бебе? — каза тя.

— Кое бебе? — измърмори Даниел, потънал все още в размишленията си.

— Вашето! Забравихте ли, че ще ставате баща?

Даниел я слушаше и си мислеше, че несъмнено целта на това момиче в живота е да шокира, да изненадва, да обърква, да дразни. Тя изявяваше личността си чрез противоречието и разбирателството. Дори погледът й беше остър, а гласът й рязък.

— Какво желаете — подзе тя. — Момиче или момче?

— Момче.

— Имате право. Момиче не е хубаво. Плът. Тя иска да роди без болка, предполагам?

— Да.

— Моят чичо, професор Дебуисак, е напълно против. Това е ловка лъжа. Учат, така да се каже, тия нещастнички как да дишат, как да се напъват, правят им истински цирк, а когато дойде моментът, когато те крещят, им казват: „Ама не, съвсем не ви боли!“ Лесно е да се говори така! Вярва ли в това вашата Дани?

— Да — каза Даниел през зъби.

Искаше му се да намери някакъв остър отговор, но нали щеше изведнъж да загуби това, което печелеше от философията. Не можеше повече да търпи, стана.

— Тръгваш ли вече? — попита го Жан-Марк.

— Чакат ме вкъщи — измърмори Даниел.

Излезе на улицата с натъжено сърце.

— Как мина срещата? — попита Дани, като го посрещна в стаята.

Беше седнала на леглото и подреждаше снимки от ваканцията.

— Много добре — каза Даниел. — Но Франсоаз е пресилила по отношение на Карол. Дори ако Жан-Марк е бил много увлечен по нея, всичко е свършено. Той като теле е влюбен във Валери. Бие на очи.

— Тогава защо никога не то виждаме у баща ти?

— Навярно са се спречкали за друго нещо. Или пък на Жан-Марк му е досадно да ходи там и се измъква, под какъвто и да е предлог. Той е странен, да знаеш… Опитах се да му говоря, но нищо не го интересува. Затваря се. Чувствувам, че го отегчавам. Не мога да разменя мисли с него.

Той седна на работната си маса, отвори тетрадките си и попита през рамо:

— Лоран прибра ли се?

— Да, в стаята си е. Какво имате за утре?

— Нищо особено. Ще позубря философията си, после ще прегледам малко химията…

Една плоча свиреше под сурдинка: някаква тъжна любовна песен на италиански се съпоставяше с една друга, отривиста и яростна, на английски. Ефектът беше изумителен — нежно печален и избухлив. Дани поиска да спре електрическия грамофон.

— Не, остави! — каза Даниел. — Обичам такива…

Той клатеше глава и погледът му шареше по изписаните с неговия почерк страници. „Въображението се нуждае от силно психическо чувство, за да влезе в действие… Когато гледам снимката на някой приятел, вярвам, че тя предизвиква у мене някаква представа, всъщност аз давам някакво значение (познато лице, общ спомен, преживяно чувство) на плоската и мъртва снимка“. Той вдигна очи от тетрадката си и погледна Дани, която подреждаше „психическите поводи“ в един албум. Не беше ли прекрасно да можеш така да анализираш и да обясняваш и най-малките жестове на любимото същество? Розовата стая потъваше в полумрака. На една етажерка се мъдреха старите кукли на Дани. Над нея неговите учебници. Шум от водопроводна тръба разтърси стената.

Шарл Совело се беше прибрал и миеше ръцете си. От няколко дни той беше загрижен. Директор на службата по проучване към ФИСАК, той беше едновременно и технически съветник на една малка фирма, специализирана по домакинските инсталации. Обаче тази фирма беше пред прага на ликвидацията. Ако това станеше, той щеше да се лиши от един доста чувствителен страничен доход и семейният бюджет щеше да бъде нарушен. Беше говорил за това често на масата. Даниел страдаше, че му е в тежест. Би желал да участвува в домашните разходи. Но как? Баща му, верен на принципите си, не му даваше нищо. Даниел си припомни неговите думи: „Предупредих те. Ти пожела да се ожениш против волята ми. Е, добре, оправяй се с тези, които те тласнаха към тази глупост!“ Понякога той имаше чувството, че баща му не само не го обича, но и не проявява никакъв интерес към него, че колкото по-рядко вижда децата си, толкова е по-щастлив, че всичко, което му припомня за семейството, го дразни и безпокои. Защо Карол и той никога не канеха родителите на Дани? Нещо повече: когато ония ги канеха на вечеря, те винаги намираха повод да не отидат. Би могло да се помисли, че смятаха семейство Совело недостойно да общува с тях. Даниел беше сигурен, че неговият тъст и тъща са засегнати. Те не заслужаваха това… Дани стана, намести албума в чекмеджето на тоалетната си масичка, покрита с бродирана покривка, и излезе от стаята. Навярно отиваше при майка си. Те двете често разговаряха насаме с часове. Даниел се питаше какво ли си говорят за него. Безспорно бе, че беше приет от цялото семейство. Шарл и Мариан Совело се отнасяха с него като със свой син. Да можеше само да печели пари! Започна да мечтае как се бори, успява и благоденствува. Някъде в Брега на слоновата кост. Към Бондуку. С Дани. В едно горско стопанство. Предани работници негри. Дълги пътувания с джипка по неравните пътища в тресавищата. Величествено поваляне на дървета с пращене на счупени клони, уморено завръщане вкъщи, вечеря на терасата насаме с жена си при светлината на лампа с рефлектор, бавно изпушване на цигарата, докато виковете на нощните птици се разнасят в дълбочините на джунглата… Внимание! Той „фантазираше“, както когато беше дете. Характерен тип на въображение според Декарт: преживяване на чувства извън реалния свят. Позитивизъм на основата на небитието. Прекрасна формула. Да се поднася в едно домашно. Пари! Каква натрапчива, омърсяваща, унижаваща мисъл! Невъзможно е да се избегне. Най-вече, когато човек е женен. Дори един тип като Козлов трябва от време на време да преброява парите си. Вратата се отвори, влезе Лоран със загрижено лице и измърмори: