Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Лоран включи телевизора. Попаднаха по средата на един сантиментален филм отпреди войната. Отначало им се видя забавна смешната женска мода. После намериха за непоносими баналните диалози, олизаните пейзажи, шумната и сладникава музика.

— А къде е татко, който казваше, че е запазил толкова хубав спомен от този филм! — извика Дани.

— Всичко е относително — каза Лоран. — Навремето си този филм е изглеждал хубав, защото не е имало нищо по-хубаво, което да му се противопостави. Но киното е отишло толкова напред оттогава!

Той загаси апарата.

— Ти прекали с баща си преди малко! — каза Даниел.

— О, да! — извика Дани. — Исках точно това да ти кажа!

— Може би — отвърна Лоран, — но трябваше така да стане! Разбираш ли, много е мил татко, само че все още се случва от време на време да мисли, че живее през 1938. Той все забравя, че хората от неговото поколение загубиха войната през 40-а година, че те именно изобретиха атомната бомба, че не могат да се справят с войната и да установят мира в Азия и Африка, че оставят цели народи да умират от глад, че изразходват луди бюджети за ядрени фишеци, вместо да строят жилища и аутостради. Ако сме затруднени, това е тяхна грешка! Това татко не може да отрече! Един разговор от този род ще освежи мозъка му, ще го върне в действителността!

— Беше толкова тъжен!

— Утре ще е преглътнал всичко и ще се чувствува морално по-добре. Не си ли жаден?

— Ти си дивак! — каза Дани.

И тя изтича в кухнята да вземе три кока-коли. Пиха от шишетата. Разположил се удобно във фотьойла, загледан в стената, където бяха окачени ловни картини, Даниел се мъчеше да си представи, че е важна личност. Но все тази мисъл, че живее у родителите на жена си, че беше само на деветнадесет години и че още не печели нищо, му пречеше да скочи по-високо в мечтите си. След малко Дани се оплака, че е изморена, и отиде да си легне. Даниел и Лоран отново запушиха мълчаливо един срещу друг. Продължаваха да стоят така от безделие. Вяли мисли ги обземаха, без да оставят следи. Най-сетне и Даниел се прибра в стаята. Намери Дани да излиза от банята. Под леката материя на нощницата тя изглеждаше по-дебела. Възможно ли беше един ден да стане така стройна, както беше като момиче? Тя изстена:

— Ужасно! Не смея да се погледна в огледалото!

Беше отчаян колкото нея, но от съжаление възрази:

— Ти си луда!… Та ти… си прекрасна така!… А пък… а пък скоро няма и да мислиш за това!…

По очите й имаше сълзи. Прегърна я. Като я притискаше предпазливо към гърдите си, той я чувствуваше дребничка горе, дребничка долу и издута по средата. Беше неудобно. Напрягаше сили, шепнеше:

— Моя Дани! Моя Дани!

Тя му подаде устните си. Дъхаше на паста за зъби. Изведнъж тя се хвърли в леглото и дръпна завивките чак до брадичката си. Той се вмъкна при нея и я притисна към себе си. Тя се помъчи леко да се освободи. Лоран заемаше съседната стая. Чуваха го как се движи.

— Моя Дани! — шепнеше Даниел. — Обичам те.

— Да, но не говори!

— Защо?

— Лоран!…

— Ах, да!

Скриха глави под завивката. В тази платнена пещера телата им се притискаха, устните им жадно се търсеха. Любиха се мълчаливо. Веднага след това тя заспа. Той остана буден с ръце под главата. Блуждаейки в мрака, мислеше за детето, което щеше да се роди, за Спиноза, за Кант, за Бергсон, за своя зрелостен изпит, за бъдещето на своето семейство, за професията, която ще упражнява по-късно, и тази смесица от мисли се изразяваше в една многолика тревога. И тъй като не можеше да заспи, той реши да преговори наум пасажи от учебника си.

— Моля, господине, последвайте ме — каза камериерът. — Госпожата ви очаква.

Жан-Марк се попита защо го водят при госпожа Грювелие, а не напрано при Жилбер. Да не би тази жена, след като е размислила, да му съобщи, че не счита вече за необходимо да се дават частни уроци на внука й. Имаше опасност тия деветдесет франка седмично да му се измъкнат под носа! Той толкова много разчиташе на тях! Но не, тя не можеше да променя така бързо мнението си.

Загрижен, той се намери в салона, в който тя го бе приела снощи със съпруга си. Помещението, просторно и високо, с леко позлатена ламперия в стил Луи XV, блестеше с един килим от Савонери с полски шарки, постлан под грамаден кристален полилей. Много инкрустирани мебели, много стари картини, много бибела, много лакирани паравани задръстваха този декор. Една врата се отвори и госпожа Грювелие, дребна, нежна, с фин нос и бледосини очи под грамада от бели коси, се запъти към Жан-Марк.