Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— Хайде, кажи какво те мъчи, драги?

Даниел изтръпна изненадан.

— Нищо — каза той. — Всичко върви много добре… Защо?

— Предполагах, че щом искаш да ме видиш, сигурно имаш някакви неприятности…

— Никакви!

Жан-Марк си наля втора чаша чай.

— Толкова по-добре. Дани не е ли с теб?

— Не. Заета е.

— Жалко! Исках да я видя. Кога ще бъде събитието?

— В началото на новата година, предполагам.

— По всичко изглежда, че тя добре понася бременността си.

— Да, в това отношение…

— А ти учението?…

— Върви — измънка Даниел.

Той кипеше: разговорът вървеше във фалшива посока и не знаеше как да го оправи. Всички околни пътища, които му хрумваха, бяха абсурдни. Отказвайки се от хитруване, той каза с ясен тон:

— Жан-Марк, не намираш ли, че е идиотско това скарване между татко и тебе?

Погледът на Жан-Марк стана зъл, остър. Краищата на устата му се извиха в яростна гримаса.

— Кой те накара да се занимаваш с това?

— Никой — измънка Даниел. — Но щом научих…

— Какво си научил?

— Че си проявил… слабост… към Карол…

Дума след дума той чувствуваше как се затваря пътят, който водеше към брат му. Затворен в надменността си, Жан-Марк каза:

— Занимавай се само с твоите работи, драги, и ме остави да оправям моите. Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?

Смазан от неуспеха си, Даниел не отговори. Мислеше си, че брат му ще стане и ще си отиде. Но Жан-Марк му подаде цигара, запали и той, отпусна се и изсумтя:

— Глупаво е, че не си казал на Дани да дойде. Чакам Валери. Те щяха да се запознаят.

Като го слушаше да говори за Валери, Даниел разбра, че е направил грешка, като го е нападнал за Карол. Истински гаф. Но Жан-Марк беше толкова неразбираем, че трудно можеше да бъде в крак с него! Даниел отпи глътка хладен чай — несъмнено това питие не му харесваше, — всмукна от цигарата си и постепенно се успокои. Кой знае дали Валери няма да оправи всичко това като юница, която вкарва в обора разярен бик? Остъклената врата на кафенето му отправи слънчев блясък в очите. Появи се едно момиче, свито в късо палто от еленова кожа, с шотландска шапка с голям пискюл на върха, със зелени ръкавици на ръцете, с бледи устни и със силно гримирани, но отчаяни очи. Даниел позна Валери. Облеклото беше смешно, но тя, като по чудо, не беше. Каза на Даниел добър ден с края на устните си и почти без да го погледне, се отпусна на един стол, като изпъшка:

— Бива ли го тоя чай?

— Да, ако си жадна — каза Жан-Марк.

И той повика келнера, за да направи поръчка. Валери свали шапката си и разтърси косите си, които подскачаха на руси кичури около бялото й лице. Даниел съвсем безпристрастно отсъди, че тя не е красива колкото Дани, но че смелите й маниери биха могли да окажат влияние върху не толкова опитен мъж. Като отпи глътка чай, тя взе с два пръста резенчето лимон, сдъвка го с гримаса и внезапно попита:

— Ами видя ли Жилбер?

— Да — каза Жан-Марк. — Тази сутрин. Всичко се уреди.

— Разбрахте ли се за плащането?

— Не!

Той сияеше.

— Виждаш ли, че имах право — каза тя. — Колко пъти седмично?

— Три. Колко неочаквано. Утре започвам!

И като се обърна към Даниел, Жан-Марк обясни:

— Валери има братовчед на седемнадесет години, Жилбер Грювелие, който повтаря последния клас. Ще му предавам уроци по френски, математика, английски, впрочем всичко…

— Ще можеш ли? — попита Даниел.

— Ще трябва да мога. Ще зубря уроците, преди да отивам при него…

— Как го намираш? — попита Валери.

— Прилича ми на нещастно типче, отгледано в памук от много богати баба и дядо — отвърна Жан-Марк.

— Точно така! — извика Валери. — Никога не съм могла да го понасям. Малък глупак!

Тя остави сдъвканото резенче лимон, взе друго от чинийката на Жан-Марк и смеейки се, го захапа лакомо. Настъпи мълчание.

— Разведени ли са родителите му? — попита Жан-Марк.

— Не. Майка му е загинала при автомобилна катастрофа и баща му повторно се е оженил в Холандия или в Дания, в някоя от тия страни на млечните крави, на протестантството и на добродетелите. Изобщо семейство Грювелие са досадни хора. Моите родители се срещат с тях понякога. Аз — никога. Животът е много кратък. Аз отдавна съм си избрала с какви хора да общувам.

Даниел си каза, че до миналата година той би бил заслепен от такъв блестящ фонтан от думи. Но благодарение на господин Колере-Дюбрусар той се бе научил да търси мисълта, под формата. Така че пред това момиче, което се опиянява от дръзко бръщолевене, се чувствуваше много голям, много силен и много презрителен. Кацнал на върха на философията като върху кула, той размишляваше за света, докато други, като Валери и брат му, живееха из ден в ден, без да знаят нито защо, нито как. Изведнъж Валери като че ли осъзна, че не е сама с Жан-Марк и като се обърна към Даниел, попита: