Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— Какво правиш? — попита той.

— Не мога да дишам… Искам да пия един грог…

Той прояви готовност да й помогне:

— Ще го приготвя и ще ти го донеса!

— Ще можеш ли?

— Разбира се. Върни се веднага в леглото!

— Ромът не трябва да кипне! Не забравяй лимон!…

Тя се прибра й той остана сам, изправен в кухнята с лъскав под. Като приготвяше грога, имаше чувството, че е смешен с тази малка тенджерка в ръка. Пет минути по-късно той влезе в стаята с леки стъпки, носейки върху чинийка голяма чаша, пълна с ароматна пареща течност. Карол се беше полуизтегнала в леглото си, с възглавници на гърба, с елече от бяла вълна на раменете и с кърпа пред носа. Той седна на стол близо до нея и започна да я гледа как пие. Грогът беше много горещ. Тя едва не се задави, поглъщайки две таблетки аспирин. Очите й се напълниха със сълзи. Беше минало много време, откакто не беше му давала повод да я съжалява! Хремата й я беше разоръжила и направила два пъти по-съблазнителна. Искаше му се да я прегърне и да я притисне към тялото си така, както беше трескава. Тя му върна празната чаша и се изкашля с полуотворени очи и с ръка пред устата.

— Премери ли температурата си? — попита той.

— Нямам треска.

— А пък аз съм сигурен, че имаш! Трябва да телефонираме на доктор Мопел.

— Да безпокоим Мопел посред нощ за една малка хрема? О, не! Ако можех да си направя инхалация!

— Какво ти пречи?

— Нямам това, което ми трябва.

— Искаш ли да отида до аптеката? Тази на булевард „Сен Жермен“ затваря в полунощ. Имам четвърт час на разположение. Обличам се и излизам…

Искам — каза тя. — Ще купиш един инхалатор и няколко таблетки перюбор или нещо подобно…

Без да знае как, той се намери на тъмната улица. Безумна радост го обземаше. Тръгна с по-широки крачки. Дрехите му подскачаха на гърба при всяко подрусване. Булевард „Сен Жермен“, аптеката блестеше с всичките си витрини. Запъхтян, той се приближи до една млада жена в бяла блуза, която свещенодействаше зад тезгяха.

Излизайки с пакет в ръка, той си представи Карол учудена, разнежена от готовността, с която беше изпълнил поръчката й. Вървеше към нея в мъгла от нетърпение.

Като влизаше в апартамента, чу леко щракване. Карол затваряше телефона. С кого ли беше говорила посред нощ? С лекаря? Искаше му се да вярва, но съмнението се вмъкна в него и отрови щастието му. Прав в салона, той се двоумеше да се покаже пред нея. Най-сетне блъсна вратата на стаята.

— На доктора ли телефонира?

— Не. Защо?

— А, нищо — измънка той със свито сърце.

Остави пакета върху леглото. Да си отиде? Да остане? Да се преструва, че не се е досетил? Не знаеше какво да направи.

— О, всичко си намерил — каза тя, като стана отново нежна. — Много хубаво…

Това одобрение, произнесено с края на устните, го смаза. Какво разстояние между жената, от която той очакваше един жест на благодарност, и тая, която се разкриваше пред него — пренебрежителна, решена никога вече да не му принадлежи. Той знаеше много добре на кого бе телефонирала в негово отсъствие. Ксавие Болийо, един тридесетгодишен мъж, чиито родители бяха големи комисионери в търговията със зърнени храни и брашна. С него беше заминала за Антилите през юни, с него беше прекарала петнадесет дни в Солон в края на септември, с него излизаше през вечер, без дори да се крие. Докато тичаше като глупак, за да търси лекарство, тя е шепнела любовни думи на този тип, отдавала му се е мислено, от леглото си, с телефонната слушалка на ухо, с уста на микрофона, топла, развълнувана, възхитителна, полугола.

Тя стана, за да отиде в банята. В полусянката той улови силуета й, очертан в тюлената нощница. Когато щеше да премине вратата, той улови ръката й. Тя го изгледа с изненада. Нямаше кураж да бъде настойчив и промърмори:

— От нищо друго ли нямаш нужда?

— Не, благодаря — каза тя.

Той пусна ръката й и си отиде.

Потокът от ученици течеше към портала. Подет от течението, Даниел оглеждаше улицата през движещите се глави на другарите си. Жена му идваше често да го чака пред изхода на лицея. В началото приятелите му се смееха глупаво, защото тя беше бременна. Сега те се отнасяха с уважение към нея. И косвено към него. В края на краищата той беше единственият женен мъж в класа. Това му даваше необходимата умствена зрелост, за да разбира добре философията. Урокът на Колере-Дюбрусар за възприемането и въображението мина днес като гръм. Никога преди този час Даниел не си бе давал сметка, че пространството било „преднамерено съотношение на враснал субективизъм“. Всъщност тялото разстилало пространството. Например разстоянието, което го разделяло от улицата, той възприемал съобразно своята физическа потенциалност като разстоянието на битието. Залитна напред, защото Лоран го блъскаше в раменете, обърна се, изруга приятелски и излезе на оживения и шумен булевард „Сен Мишел“.