Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

И си помисли: „Валери има право. Той е отвратителен. Не е глупав може би, но отвратителен!“ Като го погледна отново, двойно се обезпокои от мисълта за изпитанието, което го очакваше. Личните му ученически знания бяха вече остарели с четири години. Доста се беше помъчил да освежи паметта си, но без резултат.

Седнал на работната маса срещу Жилбер, той реши да започне с английския. Беше почти сигурен, че ще му бъде лесно с него. Жилбер подготвяше за училище „Макбет“. Жан-Марк взе брошурата, прочете VII сцена от първо действие и поиска от ученика си да я прочете и преведе. Жилбер имаше лошо произношение. Докато момчето се мъчеше с текста, Жан-Марк го наблюдаваше внимателно. Този слаб белег от заздравяла рана, който пресичаше лявата му вежда, не беше ли от злополуката, в която е загинала майка му? Върху бюрото в метална рамка имаше снимка на млада руса жена, която държеше в скута си едно малко, много рунтаво куче и която се усмихваше, присвила очи от слънцето. Никаква прилика между нея и Жилбер. И все пак безспорно той беше син на тази мъртва, на този фантом. Унесен в размишленията си, Жан-Марк се съвзе в момента, когато Жилбер спря да говори. Той му обясни смисъла на някои архаични думи и му постави няколко граматически въпроса. А какво да правят после? Съзнавайки слабостта си в математиката, физиката и химията, той избра френския език, където поне смяташе, че ще се измъкне с достойнство. Жилбер му каза, че има да съчинява едно досадно домашно: „След като прочете посланието на Боало за ползата от враговете, кажете дали споделяте мнението на автора. Защо според вас Расин не е отвърнал на доводите на Боало?“ Затруднен от задачата, Жан-Марк препоръча да се каже в първата част, съвсем кратка, че като засегнат себелюбието на един писател, неговите неприятели понякога го тласкат да се надценява; във втората част, по-дългата, би могло в замяна на това да се докаже, че противниците на Расни не са отправили някаква сериозна критика срещу него, но са търсили да го сразят с най-долни средства и следователно той е имал право да не споделя мнението на своя приятел Боало.

— Аз мразя Боало — каза Жилбер. — Той е нравопоучителен глупак. За векове е успокоил умовете на французите.

— И мен ме дразни — каза Жан-Марк. — Но в края на краищата той има заслугата, че е формулирал изкуството на своето време.

— Правилата убиват изкуството! Рано или късно учителите ще унищожат Бодлер и Рембо! Вие обичате ли Рембо?

— Разбира се.

— „Спомням си за сребърните и слънчеви часове край реките, за ръката на планината върху рамото ми и за…“ — издекламира Жилбер.

— Това е от „Един сезон в ада“?

— Не от „Просветления“.

— Не съм чел „Просветления“ — каза Жан-Марк.

— Нима? Но то е по-значително от „Един сезон в ад“! Там се разбира как с коварство, с ожесточение Рембо си разстройва нервите, за да може по-добре да чувствува и по-добре да казва. А Лотреамон, неговите „Песни на Малдорор“ — обичате ли ги?

Без да дочака отговора на Жан-Марк, Жилбер скочи на крака и измъкна една книга от библиотеката. Той я отвори наслуки и прочете:

— „Получих живота като рана… Искам създателят да съзерцава всеки час от своето безсмъртие зиналата пропаст!“ Какво ще каже дядо Боало?

Той хвърли книгата върху масата и разтърка ръце с доволен и зиморничав вид. Стаята бе много топла.

— Мислите ли, че има някаква тайна връзка между Рембо и Лотреамон? — подзе той.

— Признавам, че никога не съм мислил по този въпрос — каза Жан-Марк. — Очевидно и двамата са антиконформисти…

— Да, щурмоваци на езика. Но Лотреамон си спомня за Байрон, за Данте, за Бодлер, докато Рембо сякаш всичко изобретява! Това е все едно, Лотреамон е може би по-силен от Рембо. Той е нощен гений от най-висша степен. А всъщност Верлен не го поставя в своята галерия на „прокълнатите поети“! Несъзнателен пропуск или братска свинщина…

Жилбер крачеше насам-натам, извънредно възбуден и нереален. Това амбулантно красноречие дразнеше Жан-Марк. Както преди малко пред госпожа Грювелие, той имаше чувството, че присъствува на някакво представление, на номер в мюзикхол: малкият гений в интимна среда.

— Знаете ли, че Андре Бретон счита, че цялата сюрреалистична поезия произлиза от Лотреамон? — подзе Жилбер.

— Слушайте, драги — каза Жан-Марк с решителен тон, — аз съм тук, за да ви помагам да преговаряте учебната програма, а не да подготвяте теза върху произхода на сюрреалистичната поезия. Да се върнем към Боало, към Расин и към интригата срещу „Федра“.