Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Миризмата на метрото го отврати. Хората, които го обкръжаваха, бяха с уморени лица и износени дрехи. Как може да се обича бедността? Докато той се измъчва сред тази бедна тълпа, Жилбер лениво прелиства произведения на изкуството, милва с поглед картина на Матис или акварел на Дюфи. От време на време влакът спираше в пещера от фаянс с пъстроцветни афиши и вълна от пътници се качваше с щурм във вагоните. Имаше много хора по земята.

Прибрал се вкъщи, той бе обзет от студа, който царуваше в стаята му. Обикновено тръбите от долните апартаменти, които минаваха през стената в дъното, размразяваха атмосферата. Опря ръката си върху тази преграда и почувствува, че е ледена. Навярно съседите бяха заминали и прекъснали отоплението. Пусна електрическия радиатор. Само за четвърт час, не повече! При тази цена на електрическата енергия! Увит в халата си, с шал около врата и с одеяло върху коленете, той се настани пред масата и вечеря със сардина и парченце швейцарско сирене. Изобщо предпочиташе да не яде до насита, отколкото да понася отвратителната кухненска миризма на студентските столове. След като преглътна последните хапки, той взе учебниците и тетрадките си и започна да преговаря гражданско право за утрешните практически занятия. Всяка бележка през четвъртата година можеше да се вземе предвид от комисията при последния изпит. Сивият текст на циклостила уморяваше очите. Той извади от джоба си малката, подвързана със зелена кожа книжка и машинално я отвори. Кратки, хапещи формули. Тук-таме подчертани с молив редове: „Опънах въжета от камбанария до камбанария; гирлянди от прозорец до прозорец; златни вериги от звезда до звезда — и танцувам“. Защо Жилбер беше подчертал това изречение на Рембо? Беше ли самият той изпитал лично същото чувство на ефирна радост, на странна лекота? Като мислеше за него, Жан-Марк си представяше ту едно дресирано гениално куче в цирка, ту един пламък с неочаквани избухвания, разкъсващ жицата, която му служеше за опора. Всъщност не беше недоволен от изминалия ден. Струваше му се, че бе извършил нещо по-разумно и по-значително, отколкото предаването на урок, че се беше проявил и разведрил, като се бе занимавал с друг човек. Има такива личности, чиято лъчезарност ви осветява и ви помага да видите себе си. Жан-Марк се върна към раздела „Ликвидиране актива на наследството“, без все още да се отърси от спомена за библиотеката, където беше прекарал една част от следобеда с Боало, Расин, алгебрата и едно любезно, потайно, влюбено в себе си, загнило в лукс и литература момче. Поезията и правото се размесваха в някакъв адски бульон. Още едно изречение, подчертано от Жилбер: „Да продадеш анархията на масите; неукротимата радост на истинските любители; жестоката смърт на вярващите и на любовниците!“ А Жан-Марк подчерта в учебника си: „Ако наред с нередовния наследник има и законни наследници, какъвто е случаят с останалия жив от съпрузите, който наследява само правото да ползува дохода от имота, то в случая…“ А Рембо продължаваше: „Да се продадат очакваните удари и нечуваните скокове на хармонията…“ Жан-Марк отблъсна циклостилните листове и изцяло потъна в „Просветления“. И чак когато прочете книгата, той взе отново учебника си по право. Беше спокоен. Не му беше вече студено. Работи до два часа след полунощ и си легна уморен, доволен и с празен стомах.

Даниел излезе тичешком от клиниката, едва не се блъсна в една болнична линейка, която преминаваше желязната врата на градината, с притиснати към тялото лакти спринтира по авеню „Дю Рул“, спря едно такси, хвърли се в него и каза:

— Булевард „Сен Мишел“ 44.

— Не е ли това лицеят „Луи“? — попита шофьорът.

— Да! — въздъхна Даниел.

И погледна часовника си: ако има малко шанс, ще стигне навреме за класното по философия. До тази сутрин си мислеше, че ще трябва да се откаже. Щеше наистина да бъде жалко, защото този път беше назубрил учебника от кора до кора. Ако се паднеше тема за мисленето и деянието или пък за телата и пространството, той дори се надяваше да удари в земята Панонсо, който беше класиран първи, през ноември. Обаче за нищо на света не би оставил Дани, докато не се свърши всичко. Каква страхотна нощ! Събуждане в два часа сутринта, бързо тръгване за клиниката с толкова много пакети, завивки. Дани стенеше, Мариана Совело със спокойно и вдъхновено лице като на капитан в навечерието на битка, после в чакалнята, мебелирана в стил Луи XV и със снимки на бебета по всички стени. Лоран и баща му бяха останали вкъщи. Доктор Болепие беше от типа на решителните и оптимистите. Въпреки това раждането продължи по-дълго време от предвиденото. Без болки ли? Какво говорите! Тя сигурно е изпитала мъки, бедната! За да убива времето в тихия и зле осветен салон, Даниел прелистваше записките си по философия. Докато се трудеше така, тъща му, седнала до него, го поглеждаше от време на време изумена и едновременно разчувствувана. Очевидно тя не разбираше как може така задълбочено да учи в един такъв момент. Но ако познаваше господин Колере-Дюбрусар!… Самата тя прелистваше илюстрован вестник. Стъпки, приглушени от линолеума. Тиктакане на часовник. А зад стената може би пулсира едно ново сърце. Мъчителни минути. Главата му натежа. Беше шест часът и четиринадесет минути, когато акушерката се появи сияеща: момиченце! Мариана Совело прегърна Даниел. Той беше много развълнуван, макар че би предпочел момченце. В първия прилив на щастие той си беше помислил: „Значи така, няма да проваля класното си“! Тържествуваща, Мариан Совело, след като оправи роклята си, беше извикала: „Хайде, бързо!“ А Дани, бледа, отпусната, щастлива и с това вързопче от червено набръчкано месо до нея в една люлка. Баща! Тя беше изморена. Трябваше да я оставят да си почине. Стана много добре: по този начин тя няма да почувствува неговото отсъствие, когато той отиде в лицея. Разбира се, че следобед няма да ходи на занятия — естествена история и английски, второстепенни предмети. Ще се снабди с едно „извинително“ от доктор Болепие. Да свърши поне една работа този гинеколог! Бяха му телефонирали десет пъти. Беше дошъл, когато работата беше на свършване. „Смешен! Ужасно смешен!“ — както казваше Лоран. Таксито пълзеше по авеню „Де ла гранд Арме“.