Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— Жилбер още не се е прибрал — каза тя. — Но между нас казано, аз съм очарована, че мога да ви видя сам, преди той да се е върнал. Вчера не можах да ви говоря пред него така, както ми се искаше.

Тя се настани в едно дълбоко кресло, покани и Жан-Марк да седне и продължи с очарователно, старомодно кокетство:

— Няма да крия от вас, че задачата ви тук ще бъде много деликатна. Вашият ученик не е лек случай…

Жан-Марк въздъхна: не ставаше въпрос да се откажат от уроците.

— Нека да се разберем! — подзе тя. — Жилбер е най-очарователното същество, но човек трябва да знае как да го подхване. Трагедията на неговото детство е направила характера му по-раздразнителен, по-неспокоен и естествено предразположен към мечтателност. Нали знаете, че майка му — моята снаха — загина пред очите му при автомобилна катастрофа?…

— Да, да — измънка Жан-Марк. — Валери ми каза.

— Той беше на шест години по това време. Спаси се, благодаря на бога, с няколко драскотини; а седял до майка си, която кормувала. Баща му — моят син — много скоро се ожени повторно в чужбина, като ни остави грижата да отгледаме Жилбер. Има ли нужда да ви казвам, че това дете стана истинска цел на нашия живот, на съпруга ми и моя?

— Изостанал ли е много с уроците, госпожо?

— Не съвсем. Или всъщност той учи само това, което му е приятно. Може ли да му се сърдим? Уви, предстоят му изпити. Трябва да мислим за това. В действителност Жилбер не се нуждае толкова от частен учител, колкото от приятел, малко по-възрастен от него, с когото да може да говори свободно, човек, който да го просвещава, да го окуражава, да му вдъхва любов към труда…

— Разбирам, разбирам — прошепна Жан-Марк.

И си каза: „Наемат ме като четец на малък принц“. Госпожа Грювелие мечтаеше с блуждаещи очи и с лека усмивка на устните. Неподвижна под своите бели коси, тя като че ли бе слязла от картините на XVIII век, които я обкръжаваха. Само късата й яркосиня рокля не подхождаше на епохата. След миг тя подзе, сякаш говореше на себе си:

— Жилбер е много див. Ние, така да се каже, не знаем да има приятели. Към съучениците си не проявява интерес…

Докато тя говореше, Жан-Марк се учудваше на нейната склонност към дърдорене. Това беше може би онази словесна невъздържаност, която той приписваше най-вече на жените от миналите поколения. Те не знаеха как да устоят на съблазънта да играят роля, за която не бяха вече годни. Повехнали, непоправими и очарователни, те парадираха. Няма ли и Карол да стане един ден като госпожа Грювелие? Този въпрос го смрази, причини му болка.

— Общуването с хората — какъв проблем! — продължи госпожа Грювелие. — Поради това ние не пожелахме да запишем Жилбер в лицей. Все пак е по-добре в института „Магелан“. Частно, училище, но не религиозно. Средно, за нещастие. Навярно ме намирате много назадничава!

— О, не, госпожо — каза Жан-Марк угоднически.

Тя го удостои с един топъл синкав поглед, който го заслепи. „Трябва да е била красива!“ — помисли си той.

— Господине — каза тя, — аз веднага отгатнах, че вие не сте от класата на ония претенциозни дребни студентчета, които смятат, че представляват френската интелектуална младеж. Ако имате и най-малко затруднение с Жилбер, елате при мен, ще разрешим въпроса заедно! Ех, ето го…

Жилбер влезе с бодра стъпка беше среден на ръст, рус, слаб, нервен, с къс нос, с изпъкнали скули, с нещо блестящо и живо в погледа. След като целуна ръка на баба си, той каза на Жан-Марк:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но учителят по физика ни задържа десет минути след часа, за да върне домашните.

— Не се безпокойте — каза Жан-Марк, — аз току-що дойдох.

Госпожа Грювелие ги обгърна с нежен поглед и прошепна.

— Е, добре, хайде бързо!

Жан-Марк тръгна след Жилбер по един дълъг коридор, където бяха окачени толкова много картини, че рамките им се доближаваха. Между две от тези картини имаше тапицирана врата. Жилбер я отвори.

— Стаята ми — каза той.

Всъщност това беше кабинет. Три от четирите стени бяха закрити от книги. Една ниша в библиотеката даваше подслон на дивана. От двете страни на прозореца висяха рисунки под стъкла. Жан-Марк позна една картина от Матис, една от Дюфи. Учуден, той се обърна към Жилбер.

— Харесват ли ви? — попита момчето.

— Много!

— Аз не мога вече да ги гледам! Виждат ми се празни, с много простор за погледа, имам чувството, че съм търкулнат от сръчни художници, които обичат да се шегуват.

— Мъчен сте! — каза Жилбер.