Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

— Ще ядеш грис и точка по въпроса! Не, нямаме корнфлейкс със сушени плодове. Не ме интересува какво ви позволява да ядете баща ви.

Ричард трябва да излезе по-рано. Посещение на обект в Батърси с клиент. Мога ли аз да изчакам Пола? Да, при условие че успея да тръгна точно в 7.45.

7.57: Ето я и нея, ръсеща куп извинения, без ни най-малко да съжалява. Задръстването, дъждът, разположението на звездите. Знаеш как е, Кейт. Всъщност наистина знам. Цъкам и въздишам в предопределените за изразяване на съчувствие паузи, докато бавачката на децата ми си прави кафе и прелиства незаинтересовано вестника ми. Да отбележа, че през последните двайсет и шест месеца, през които Пола се е грижила за децата, е успявала да закъснее всяка четвърта сутрин, би довело до скандал, а скандалът би отровил атмосферата на децата. Така че не, няма да има скандал. Три минути, за да стигна до автобуса, и осемминутно сбогуване.

8.27 :

Ще закъснея за работа. Неприлично, дръзко закъснение. Платното за градския транспорт е задръстено от автобуси. Зарежи автобуса. Изкарващ въздуха от дробовете ми спринт по Сити Роуд, а после напряко през Финсбъри Скуеър, където токчетата ми се забиват в забранените за преминаване тревни площи и предизвикват обичайното „Ой!“ от възрастния мъж, чието задължение е да вика след нарушителите.

— Ой, госпожице! Не можете ли да минавате отстрани като всички останали?

Неудобно ми е да ми подвиква така, но започвам да се тревожа, че на една малка скандална част от мен наистина й харесва да й викат „госпожица“ на обществено място. На трийсет и пет годишна възраст, при силата на земното притегляне и две малки деца, които те дърпат надолу, една жена трябва да приема комплиментите при всеки изпаднал й случай. Освен това според моите изчисления минаването напряко ми спестява две минути и половина.

8.47 :

Една от най-старите и най-изтъкнати институции в лондонското Сити, „Едуин Морган Фостър“ се издига на ъгъла на Бродгейт и Сейнт Антъни Лейн. Крепост от деветнайсети век с голяма изпъкнала предна част, цялата в стъкло от двайсети век, тя изглежда така, сякаш в нея се е врязал самолет, чийто нос се е показал от другата страна. С наближаването на централния вход, спринтът ми се поуспокоява до подтичване. Започва дежурната проверка.

Обувки — две еднакви? Да.

Следи от повръщано от бебето по сакото? Няма.

Да не съм загащила полата отзад в бикините? Не.

Показва ли се отнякъде сутиенът? Не.

Добре, влизам. Прекосявам с бърза стъпка мраморното преддверие и светкавично показвам пропуска си на Джералд от охраната. Откакто преди година и половина подновиха фоайето на „Едуин Морган Фостър“, което приличаше на банков салон, то започна да наподобява онези огради от кътовете на пингвините в зоопарковете, проектирани от руски конструктивисти. Всяка повърхност е ослепително снежнобяла, освен стената в дъното, която е боядисана в тюркоазеносиньо, с цвета на сапуните „Ярдли“, които пралеля ми Филис харесваше преди трийсетина години, само че според дизайнерите цветът бил „проникновеното океанско синьо на бъдещето“. За това мъдро прозрение ЕМФ, моята фирма, на която й плащат, за да управлява чуждите капитали, по непотвърдени данни се бе изръсила с над седемстотин и петдесет хиляди долара.

Можете ли да си представите подобна сграда? Седемнайсет етажа, обслужвани от четири асансьора. Раздели ги на четиристотин и трийсет служители, прибави шестима нерваци, натискащи копчетата, двете злобни копелета, които никога не задържат вратата, и Роза Клеб с количката за сандвичи, така че или трябва да се примириш с вероятното четириминутно чакане, или да поемеш по стълбището.

Пристигам на тринайсетия етаж с аленочервено лице и се натъквам право на Робин Купър-Кларк, нашия инвестиционен директор, облечен в ситно райе. Сблъсъкът на миризми е колкото незабавен, толкова и остър. Аз: Eau de Пот 7 7 От Eau de Toilette — тоалетна вода (фр.). — Б.пр. . Той: афтършейв „Елит“ с остатъчни нотки на скъпи пури и аромата на автомобил с кожен салон и орехово табло.

Робин е изключително висок и един от неговите таланти е да успява да те гледа отгоре, без всъщност да те гледа отвисоко, и да те кара по какъвто и да било начин да се чувстваш малък и незначителен. Така че миналата година изобщо не се изненадах, когато прочетох в некролога, че баща му бил епископ, награден с Кръст за храброст. У Робин има нещо едновременно свято и непоклатимо. Имало е моменти в ЕМФ, когато съм си мислила, че бих умряла, ако не беше неговата доброта и леко насмешливо уважение.