Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

Естествено, знаех за кои става въпрос. Жените, които го карат през пръсти. Дори през 1974 година вече одумваха майките, които ходеха на работа. Жени, които носеха костюми с панталони и дори, както се говореше, позволяваха на децата си да гледат телевизия по светло. Слуховете за немарливостта им се лепяха по тях като прахта по корнизите им.

Така че, вече ви е ясно, преди да бях станала достатъчно голяма, за да разбера какво означава да си жена, вече знаех, че жените се делят на две категории: истински майки, жертвоготовни майсторки на ябълкови пайове и ревностни чистници на мивки и вани, и тези от другия вид. На трийсет и пет годишна възраст вече знаех точно към кои се числя и предполагам, че това, което правя сега в малките часове на 13 декември, да налагам пайове с плодове и стафиди, докато не заприличат на домашно приготвени, е доказателство за това. Преди жените имаха навика да правят домашни пайове и да имитират оргазми. Сега се оправяме с оргазмите, но трябва да имитираме домашни пайове. И това наричат прогрес.

— По дяволите, по дяволите! Къде е скрила ситото Пола?

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Часът е два през нощта.

Ричард стои на прага на кухнята и примигва на светлината. Рич с неговата пижама „Джърмин Стрийт“, мека и пухкава от многото пранета. Рич с неговото необятно английско благоразумие и изтъркана доброта. Бавният Ричард, както го нарича американската ми колежка Канди, тъй като работата в неговата фирма за етична архитектура е почти на замиране, като освен това близо половин час изхвърля кофата с боклука и все ми повтаря да намаля темпото.

— По-спокойно, Кейт, приличаш на онази панаирна въртележка. Как се наричаше? Онази, на която пищящите хора цяла вечност стоят прилепени на едната страна, докато проклетото нещо продължава да се върти?

— Центробежна сила.

— Знам това. Исках да кажа как се нарича самата въртележка.

— Нямам представа. Стената на смъртта?

— Именно.

Разбирам какво има предвид. Не съм толкова зле, за да не мога да схвана, че в живота има и други неща, освен фалшифицирането на сладкиши посред нощ. Умората на дълбоководолаз, пътуването до дъното на пълното изтощение — откакто се роди Емили, да си призная, не съм излизала от това състояние. Пет години живот в оловния костюм на недоспиването. Но какъв избор имам? Да отида днес следобед в училището и най-безсрамно да тръсна на масата с лакомствата кутия луксозни сладки от „Сейнзбъри“? После към „майката, която вечно отсъства“ и „майката, която крещи“ Емили може да добави „майката, която не си направи труда“. След двайсет години, когато арестуват дъщеря ми заради опит да проникне в Бъкингамския дворец с цел отвличане на краля, криминалните психолози ще излязат по новините и ще кажат: „Приятели твърдят, че психичните проблеми на Емили Шаток започнали на един коледен концерт в училище, когато майка й, бледа сянка в живота на момичето, я изложила пред съучениците й.“

— Кейт. Ехо?

— Трябва ми ситото, Ричард.

— За какво?

— За да наръся пудра захар върху пайовете.

— Защо?

— Защото цветът им е твърде равномерен и всички в училището ще познаят, че не съм ги правила аз, ето затова.

Ричард запримигва бавно като Стан Лаурел, забъркал поредната каша.

— Не питам за пудрата захар. Защо готвиш, Кейт, да не си полудяла? Върна се от Щатите само преди три часа. Никой не очаква от теб да приготвиш каквото и да било за коледния концерт.

— Добре, аз очаквам. — Гневът в гласа ми ме сварва неподготвена и забелязвам как Ричард трепва. — Така че къде е скрила проклетото сито Пола?

Изведнъж Ричард ми се вижда състарен. Вертикалната черта между веждите на съпруга ми, която някога приличаше на забавна удивителна, неусетно за мен е станала по-дълбока и сега прилича на решетка с пет пречки. Моят хубав забавен Ричард, който едно време ме гледаше така, както Денис Куейд гледаше Елън Баркин в онзи филм, сега, след тринайсет години равноправно партньорство и взаимна подкрепа, ме гледа както опитното зайче гледа учения; със съзнанието, че подобни опити са необходими за благото на човешкия прогрес, но и някак си умоляващо.

— Недей да викаш — въздъхва той, — ще ги събудиш. — Една ръка в пижама на пастелни райета сочи към горния етаж, където спят децата. — Както и да е, Пола не го е скрила. Трябва да престанеш да я обвиняваш за всичко, Кейт. Ситото стои в чекмеджето до микровълновата.

— Не, стои точно тук, в шкафа.

— Не, не стои там от 1997 година. Мила, моля те ела да си легнеш. След пет часа трябва да ставаш.